Пристъпвайки прага на училището в градчето ми Ла Манá, се вълнувах поне толкова, колкото когато за първи път бях ученичка в Красна поляна. Вероятно даже е било повече, защото като първокласник нямам много спомени, освен че бяхме 32 деца в клас и имаше двама Ивановци, на единия от които, викахме „Иван Дебелия“. Както знаете, в България сега е модерно да не използваме някои думи, които вменяват расизъм, дискриминация, полови, религиозни и партийни принадлежности, сексуални или всякакви тип обиди. В Еквадор обаче все още наричат Иван (Фернандо) дебел, а не пълен и с гордост го описват по този начин, когато родител ти обяснява кое точно е неговото дете. На практика „gordito/gordita (дебеличък/дебеличка)” беше една от първите думи, които научих, защото внукът на моите домакини често питаше майка си защо тя е „gordita”, а аз “flaquita” (слабичка). Майката изобщо не се обиждаше, а аз се надувах от кеф.
В тази страна определено много ми харесва, че хората са прями и открити, защото дипломатичността не е от силните ми черти, както всички знаят. Веднага се вписах. Не ми пречеше, когато ме питаха на колко съм години и дали имам приятел, защо още не съм омъжена и как така нямам деца. Беше ми забавно, а и все пак валяха купища предложения от учителите, които се опитваха да ми уредят среща със синове и племенници, та знаех, че тук няма да остана стара мома. Даже единият учител отявлено ме сваляше. Всичко горепосочено изумяваше моята американска състопаджийка Зои. По нейните стандарти най-вероятно трябваше да се оплача за:
- увеличаване риска от депресия поради изобличаването на неспособността ти да намериш някого, с когото да се карате кой да претака зелето зимата и кой е „подреждал“ ключовете за колата, както и поради отказа ти да приемеш, че пенсията е реално понятие и наближава
- сексуален тормоз
- умаловажаване избора на жената в обществото
- предизвикване на публичен срам заради учениците, които не спираха да подмятат реплики и да свиркат, щом влезнех в класната стая на въпросния учител ухажор
На мен лично най-много ми тежеше, че трябваше да се целувам с всички. Влизайки сутрин в училищния двор, бях принудена да си разменям целувки по бузите за поздрав с всеки срещнат. Това бяха има няма трийсет учителя с все директора, зам.-директора и чичкото, който биеше звънеца. Отделно ме хващаха на раздумка в училищната стая, където именно течаха предложенията за брак или поне среща с многобройните синове и племенници, които вярвам, копнееха да се запознаят с мен. Там получавах и комплименти или за някоя рокля, с която бях облечена, или колко съм запазена за възрастта си, последвано от показване на снимка на някой потенциален претендент за моето сърце. Зои, разбира се, намираше това за крайно неприемливо, докато аз внимателно преглеждах кандидатите и разпитавах кои от тях притежават стадо от лами или алпáки.
На първия ми учебен ден ме пуснаха в произволен клас и аз установих, че още преди да се родя съм знаела повече английски език, отколкото тези еквадорски деца, които го учеха за трета/четвърта поредна година. Впоследствие осъзнах, че това не бива да ме учудва, имайки предвид знанията на техните учители. Както съм разказвала преди, нивото ми на испански на втората седмица се оказа толкова високо по тукашните критерии, че явно успешно можех да го преподавам, наред с грузински и хинди. За сметка на езиковите умения почти всички тук можеха да танцуват много добре понеже го практикуваха 70% от учебното време. Останалите 30% бяха разпределени, както следва:
- 4% подготовка за земетресение
- 5% протичане на земетресение
- 8% провеждане на различни мероприятия, тип измислен празник
- 13% подготовка за Коледа и истински празници


Почти всяка седмица, влизайки в училището, установявах, че има неучебен ден. Причините бяха разнообразни, а мероприятията обикновено се свеждаха до изнасяне на маси в двора, които се обособяваха като сергии за продажба на всякакви неща, измайсторени от учениците. Някои събития бяха с учебна цел, но според мен просто всички скатаваха.
Общо взето доста често нямах часове, защото например, още от октомври почнаха да репетират тържествата за Коледа, които заемаха половината ден. Веднъж пък заварих една класна стая празна, защото учителят по физическо по свое усмотрение си беше разменил часа с моя, а на мен програмата ми беше пълна с други класове. Така тези ученици извадиха късмета на Калина и нямаха английски. Друг път се оказа, че празнуват „Колада Морада“, което се оказа моментът, в който еквадорците почитат мъртвите. Аз обаче това го разбрах после, а на място ми се каза, че днес е денят на някаква напитка, която ми връчиха и трябваше да пия, и затова няма да има учебни занятия. Всички учители се събрахме в една зала и се проведе „Кой е по по най?“ и „Училищни крал и кралица“ в едно. Имаше жезъл, корони и ленти, а претендентите минаваха по дълга пътека, отрупана с балони. Всичко естествено завърши с много латино танци и короновани щастливци.

Любимата ми история обаче е, когато веднъж влязох при един клас, където всички трескаво ми обясняваха, че няма да имаме час, но не разбирах защо. Испанският ми, макар и достоен за уважение, не ми свърши работа. Само осъзнах, че някой е умрял и следователно имахме проблем. Първо се стъписах да не е тяхната основна учителка, защото не я виждах наоколо, но после тя се появи и почна да поватаря „abuela” та “abuela”… Разясни ми, че баба ѝ е починала. Аз мълчах и мигах, защото нито можех да кажа на испански „Моите съболезнования“, нито проумявах какво общо има моят час по английски с тази мъртва роднина. Впоследствие се оказа, че всичките 40 ученици ще ходят да се прощават с тази НЕ тяхна баба някъде си. Съответно учителката ги строи в редици и ги поведе. Бяха ми на път към къщи и тръгнах с тях. Вървяхме задружна, голяма и весела групичка все едно отивахме на бар. По едно време стигнахме моята пресечка и аз се опитах да свия в нея. Учениците обаче ме задърпаха и не искаха да ме пускат да си ходя. Така неусетно ме вкараха в някакво помещение, където някакви хора гледаха тъжно и плачеха. Децата почнаха да се изреждат пред отворения ковчег с мъртвата баба вътре, а после почнаха да ме побутват и аз да ходя да я съзерцавам. Трябваше да спазя етикета, а и нямаше къде да бягам. Така в списъка ми с преживявания в Еквадор отметнах погребение, за което иначе се бях притеснила, че ще остане несбъдната мечта…

Освен факта, че редовно не се провеждат учебни занятия, друга причина за ниското ниво на образование според мен е оценителната система. По закон не можеш да поставиш слаба оценка за срока на дете до седми клас (каквито бяха моите ученици). Там се води, че първолаците тръгват на училище на четири години, така че седмокласниците са реално на около десет. Не съм сигурна дали и в България вече не е така, но го намирам за неприемливо. Децата нямаха никакъв стимул за учене и много от тях избираха небрежно да си бъркат в носа, да се разхождат из класната стая или невъзмутимо да играят на двора, вместо да влязат в час. Дори и тези, които уж внимаваха, си намираха други занимания като например да ми изскочат в гръб, докато аз пиша нещо на дъската и невъзмутимо да ме попитат дали си имам гадже. Затова трябваше да измислям начини да им задържам вниманието и смятам, че се справях сносно. Освен че им пусках песни и ги карах да лепят, рисуват и изрязват, се завирах под бюрото или седях върху него по турски, когато им обяснявах предлозите за място. Карах ги да тичат, скачат, пият, ядат, отварят и затварят врати, като стигнахме момента с глаголите, както и да слагат самозалепващи се листчета по предметите из класната стая, за да учат думички. Устройвах им и състезания.

Въпреки всичко често трябваше да се надвиквам с тях, защото бяха между 35 и 42 деца в клас, а и дисциплината в Еквадор определено куца. Веднъж толкова ме ядосаха едни, че без да се усетя, пъхнах два пръста в устата си и просто изсвирих с все сила. Биещите се и хаотично тичащите из стаята в този момент, се обърнаха и замръзнаха – беше точно като в анимационните филми. Всичко спря. За съжаление, отчетоха това важно мое умение само за миг и после продължиха да се плюят и замерят с дъвкани дъвки.



Децата в тази страна въпреки всичко са страхотни. Харесвам ги много, защото са ретро деца – децата от 90те. В Еквадор все още скачат на ластик, играят със стъклени топчета и на замръзванка, катерят се по дървета и всевъзможни парапети, много се бият и още имат уважение и страх от учителя.

В тях аз виждах себе си като малка и ми ставаше криво, че нещата са вече толкова различни в родната ми България. Все пак и там учителите ми се оплакаха, че вече не можеш да набиеш ученик и че не било като едно време… Разбирах ги отлично. Едно обаче смятам, че скоро няма да се промени там – връзката със семейството. Еквадорците са много привързани към родители и роднини, което сигурно се дължи и на програмите заложени в учебния план. Една събота например, всички трябваше да присъстват в училище с майките и бащите си. Бяха им организирани всякакъв тип игри, където заедно скачаха на въже, състезаваха се в бягане в чували, ходене с вързани крака, танци и какво ли не.

Имаше и футболен турнир между татковците, но за мен лично гвоздеят на деня беше мачът между майките. Божинката не може да им стъпи на малкия пръст.
Преподаването ми в това училище приключи точно след Нова година, защото корупцията в Еквадор се оказа по-голяма и от тази в България. Министерството на образованието беше свило всичките пари, с които фондацията трябваше да плати на нас доброволците. Този завършек ни най-малко не ме учуди, защото идвах от Балканите, но другите бяха сащисани. Отидох да си взема довиждане с всички, защото със Зои ни предстоеше да обикаляме страната и Колумбия седмици наред с раница на гръб без точни план и посока. Децата много се бяха привързали към мен и неочкваното прекратяване на програмата ги завари неподготвени. Приеха заминаването ми с тъга, но типично по еквадорски го обърнаха на празник, което за тях влезна в графата „пореден неучебен ден“. В едните класове набързо купиха от лавката кола, бонбони и зрънчо и започнахме дружно да се тъпчем на изпроводяк.
В други пък ми заръчаха да се върна след няколко часа, защото междувременно бяха отскочили до вкъщи и до магазина и ми бяха донесли подаръци. В едната класна стая ме очакваше торта, а децата ми бяха оставили послание на дъската, което беше на български!! Получих множество лакомства и рисунки, че даже и плюшени играчки. Доста важни дарове бяха гривните, които нося и до ден днешен, а тези, с които се разделих впоследствие, послужиха да подкупвам разни хора по време на пътешествията ми.

На раздяла ми се насълзиха очите особено след дългите прегръдки и целувки. Като цяло обаче леко ми беше омръзнало да се опитвам да бъда учител и нямах търпение да се впусна в приключенията, които знаех, че ме очакват. И въпреки че идвайки в Еквадор, идеята ми беше най-вече да опозная страната и да попътувам, искрено се разчувствах, когато едно от децата ми каза накрая: „Вие сте учителката, която ме научи най-много на английски език!“ Каза го на испански, но това и досега е едно от най-хубавите неща, които някога някой ми е казвал…
