Когато решихме да бродим из Странджа с Гери, вече знаех, че ме очаква приключение. Тя е от онези забележителни и открояващи се хора, които просто привличат себеподобни и следователно одисеята е сигурна. Дали ще се запознаете с местен рибар приличащ на Хемингуей, който е познавал Фидел Кастро или пък повелителят на дивия чесън ще ви назначи най-личен шофьор във Врачанско село, няма значение. С Гери винаги е непринудено, но неминуемо нещо се случва!
През един септември хванахме нощния автобус за Царево, но се озовахме толкова рано там, че подремнахме в една канавка отстрани на пътя, докато стане време за маршрутката до Костѝ. До селото стигнахме за 14 минути на фона на установените 32 според google maps. Шофьорът, който преди това ни пита дали отиваме за орехи, разбра, че сме от София и даде всичко от себе си, за да ни впечатли. Оцеляхме. Оставихме си нещата в кръчмата на центъра и се поразходихме насам натам, включително и до параклиса „Св. Илия“. Костѝ е малко селце, което някога е било гръцко и честно казано нямаше какво толкова да правим, но понеже бях с Гери, нещото за правене се случи.
Както бяхме пред кръчмата готови за тръгване, ме придърпа възрастен човек с въпроса дали знам английски език. Кимнах утвърдително и мигом се превърнах в преводач. Срещу него на масата се оказа англичанка, която преди години купила къща в селото. Човекът, който поддържал имота ѝ, обаче починал и сега този беше новият. Историята е дълга, но накратко се свеждаше до прословутата максима: „Тая чужденка аз сега ще я преметна“. Ганьо всъщност сам прецака себе си, защото взе едни бързи пари за нещо свършено наполовина, но изпусна шанса да печели години напред – чужденката каза, че заради мързела и лъжите му престава да работи с него. Ганьо обаче беше щастлив, че няма да се трепе в бъдеще, но днес ще черпи цЕло село!
Беше време да тръгваме и с Гери се отправихме към прочутото нестинарско село Българи. Застанахме на пътя и вдигнахме палец. Изведнъж се зададе кола, а вътре англичанката. Жената зарадвана ни качи и ни остави на разклона за Българи. Каза, че отива в Бургас, а от там в Кипър, където прекарва зимата. В селото се запознахме с един човек, който помага в кметството, и който ни позволи да влезнем вътре и да погледаме Странджа отвисоко.
Баба му Злата се оказа една от последните истински нестинарки, чиято снимка беше изложена в музея в Малко Търново. Последните ѝ нестинарски игри били през 1964. Има и филм, който прожектират, но кметицата тогава я нямаше и го оставихме за следващия път. Мъжът ни разказа, че помнел как баба му наистина изпадала в транс и цял ден на 3ти юни преди обреда била като болна – не поглеждала дори дядото. Сигурно пък не е било чак толкова лошо – човекът е имал миг спокойствие… Обещахме да се върнем догодина на 28ми август, когато в параклиса „Света Богородица“ се прави курбан. Препоръчаха да си спестим през юни нестинарските игри понеже било навалица. Миналата година дори Румен Радев се бил изтъпанил и махал като кралицата от някакъв балкон…
От Българи ни качиха някакви неприятни мъже, които отиваха в Граматиково. Ние принципно искахме да видим преди това Ко́ндолово, което беше по пътя. Може би, ако компанията беше различна, щяхме да се възползваме все пак от този директен стоп, но хората в колата почнаха леко да го раздават играчи и това беше знак от съдбата, че трябва да се махаме. Слязохме на главния път и се оказахме на смесения магазин, който отдавна не работеше.
Срещу него обаче се мъдреше нещо средно между кафене, кръчма и спирка с гръмкото име „Последният патрон“. Кондоловчани явно бяха прозорливи и го бяха превели и на английски „The last bullet”. 
По едно време мястото се превърна и в административен център, защото взеха да прииждат хора да си взимат пенсиите. Нямаше как да не отчета късмета на Калина – запознахме се с маса народ накуп, понеже бяхме уцелили деня за разплата (тоест с всичките 6 жители плюс няколко виладжии, които наминаха заради социалния контакт). Поговорихме си с тоя и оня и тръгнахме на разузнаване.
В Ко́ндолово има страхотни къщи, които могат да се мерят с тези в прочутото село Бръшлян. За съжаление, всичките са празни и повечето са тръгнали да се рушат. Неочаквано се натъкнахме на възрастен човек, който работеше в градината си. Той толкова ни се зарадва, че не млъкна цял час и за малко да спим на шосето, защото в сладки приказки взе да се стъмва. Нямаше обаче как да го прекъснем, а и ни разказа интересни неща за селото. Оказа се, че преди то е носело името Мързево, защото свинарят Мързьо, който си разхождал прасетата, открива вода в района. Впоследствие съселяните му се местят там, идвайки от отсрещната страна на планината и така възниква селото в сегашния си вид. По-късно е прекръстено в чест на революционера Георги Кондолов – войвода от Вътрешната македоно-одринска революционна организация и водач на Преображенското въстание. Едва се разделихме с човека и забързахме към главния път, за да хванем стоп, защото иначе трябваше да опъваме палатка в нищото. Зачакахме и установихме, че сме загубени. В Странджа стопът получава други измерения за изчисляване. От една страна, първата кола, която ти се изпречи, винаги спира, но от друга – важното е такова превозно средство изобщо да се появи. Следователно, лесно е, докато не стане трудно. Статистически погледнато, по този път денем минаваше кола на всеки час, а вечер – на всяко утре. Убедена съм обаче, че неведнъж сте чували за късмета на Калина…
След няколко минути вече уверено пътувахме в ладата на един човек, който ни остави баш пред кръчмата в Граматиково. Вътре имаше: снимка на Сталин; фотография на бай Тошо; календар от 2017 с бодрото заглавие „100 години от Великата октомврийска социалистическа революция“; списък с 10-те Божи заповеди на мързела; грамота от конкурс за най-вкусно домашно приготвена луканка с отредено първо място на някой си Димитър Димитров; икона…
Както винаги по такива места, нахлувайки с раниците, привлякохме десетки погледи, но вече бяхме свикнали и все едно си влязохме в бара на Кристал. Седнахме да ядем на дървените маси отвън. Това село е далеч по-голямо (около 300 човека) и има къщи за гости. Аз съответно започнах да търся онлайн къде да спим, а Гери отскочи вътре за още една ракийка, но се върна с информацията, че ще спим у горския. Възхитих ѝ се! Представих си как е изпърхала с мигли и е попитала покрай си-рен-це-то за пре-по-ръ-чи-ца къде да отседнем и някак мигом се беше сдобила с телефонен номер и то на виден човек в селото. След малко дойде едно момиченце и ни изпроводи до въпросната къща. Там домакинът много въодушевен ни показа стаята, а майка му, която се завъртя за малко, светеше от щастие. Въпреки че точно се бяхме навечеряли в кръчмата, горският сложи софрата и се наложи да пием още ракия и да ядем салата. Гери не си пада много по месо и следователно, аз трябваше да се представя подобаващо на мезетата от лова отпреди няколко дена. Нямаше да обидим човека, я! Получихме и покана да постреляме с пушката, ако желаем. Отказахме.
На сутринта ни очакваха пържени филии и сами закусихме в кухнята, по чиито стени висяха носии, черги, терлици и всякакви други предмети от бита. 
В двора имаше кошници и коларски колела, а асма́та, откъдето си набрахме вкусно грозде, създаваше допълнителен уют. Отидохме до църквата в центъра, където имаше празнична литургия и за първи път чух от поп модерна и актуална реч. Там срещнахме майката на горския и разбрахме защо беше толкова щастлива вечерта – беше разказала на цялото женското съсловие, че у сина ѝ спят СОФИЯНКИ и сега с гордост ни показваше на всички, а те цъкаха с език от завист. От нея научихме, че Граматиково е основано от учени хора (заточени монаси) и така получава името си. Оказа се, че родом от селото са доста на брой бивши министри, които в далечното минало са били наистина начетени хора. После с Гери се отправихме към параклиса „Св. Троица“, който е на около 4 километра от центъра.
Мястото си струва да се посети, защото под постройката има вход за пещера, където българите са се крили от турците. След това се върнахме в къщата на горския, събрахме си нещата и тъкмо щяхме да тръгваме към тракийското оброчище Индипасха, когато се прибра нашият домакин. Веднага си предложи услугите и ни закара до един чакълест път, по който ние поехме вече пеша. Държа да отбележа, че естествено се бяхме замотали и денят преваляше (Гери местеше пликчета бая време при стягането на багажа).
Към Индипасха вървяхме около 3 километра по този широк път и после може би половин час в гората по пътека. Гери умно предложи, че няма нужда да ни тежат раниците и по едно време ги скрихме в едни храсти, като оставихме бележка, ако може никой да не ги пипа и че скоро се връщаме. Докато търсехме удобно скривалище, по пътя се зададе кола, която се отклони нанякъде. Това се оказа ключов момент, който навярно ни спаси от сигурна схватка с чакалите през нощта, които са много из Странджа, но за това по-късно. След като свърши чакълът, навлязохме в гората и странно, но точно тогава ми заглъхнаха ушите. Нямаше никаква причина за случващото се, защото нищо не бяхме катерили или слизали, а и най-високата точка там е 710 метра. Мистериозното светилище се оказа доста потискащо място, защото навсякъде висяха парцали, дрехи и всякакви предмети, които болните хора оставят, пият от лечебната вода и се надяват на изцеление.
Имаше икони и свещи и беше малко зловещо, но пихме – дето се казва на български – to have… На връщане забързахме, защото се стъмваше. Точно на излизане от гората, ушите ми изпукаха и всичко се нормализира. Хората по този край твърдят, че това е едно от най-силните енергийни места и честно казано, след този случай съм склонна да се съглася. Такова нещо никога не ми се беше случвало… Изскачайки на чакълестия път, се случи друго чудо. Зададе се кола, а мъжът и жената вътре ни спестиха поне половин час ходене. Оставиха ни при храсталака с раниците, които, вярвам заради бележката, никой не бе посмял да пипне. Взехме ги и се насочихме към главния път за стоп, защото мислехме да стигнем Малко Търново. Да, но Малко Търново не мислеше така…
супер