Еквадор завинаги остава в сърцето ми като най-страхотното приключение, което ми се е случвало, но ако трябва да степенувам отделните случки, Колумбия уверено печели, защото на няколко пъти (след преосмисляне на изживяното) се оказва, че едва сме оцелели. Та…
След като с вярната ми другарка състопаджийка Зои се озовахме в страната на Пабло Ескобар и видяхме туй онуй, се насочихме на север и достигнахме Карибско море. Разгледахме шарения и изключително красив град Санта Марта и после отидохме в Таганга – селце с красив плаж. Там не се случи нищо толкова вълнуващо освен че: спахме навън на хамаци (водеше се хостел) с един черен, който по едно време се беше втренчил в мен посред нощ и малко ме стресна, като отворих очи, но си казах: „В Колумбия сме – сигурно така е прието“; собственикът на „хостела“ каза, че не ни се полага тоалетна хартия, защото не спим на палатка и ни спираше wifi-a всеки път, когато излизаше, защото твърдеше, че някакви хора му крадат интернета; на един плажен бар се запознах с готин колумбиец художник, който на другия ден ни взе на шнорхелинг, осигурявайки ни всичко необходимо; намерихме куче, което кръстих Рошко, но „ш“-то не върви в тази страна и му викахме „Роско“; на края получих рисунка за спомен.
Интересното обаче реално започна да се случва в Паломино. Това се оказа малко прашно градче, уж курорт, което беше доста посещавано от чужденци. Дойдохме тук, защото решихме, че пускането по реката с гуми/пояси и акостирането в Карибско море би допринесло за „Спомени за цял живот“. Така и стана. Честно казано тюбингът (трябва да сме модерни все пак с термините) определено си струваше, но както знаете, нощите са по-силната ми страна и приключението се случи именно втората вечер.
Със Зои бяхме преустановили пътуването на стоп за момента, защото Колумбия дори за нашите стандарти се водеше опасна, макар че вече е претъпкана с туристи. Това много ме изненада на фона на празен Еквадор, където всичко живо се обръщаше подире ми, защото чужденци почти липсват. Представям си, ако бях висока, руса, синеока шведка… Слязохме от автобуса по тъмно и почнахме да бродим из улиците на Паломино и да търсим място за спане. Изведнъж ни застигнаха млад мъж и не много млада за него жена и ни попитаха дали ни трябва подслон. Казаха ни, че притежават нещо като хостел. Той всъщност се оказа тяхната къща с поляна, където имаше 2 опънати палатки и място за още. Вода трябваше да си поливаме с канче на двора. Очевидно всичко в Колумбия можеше да мине за хостел… Възползвахме се от тяхната оферта за палатка, защото нашата беше малка, а и ни мързеше да я разпъваме. Жената веднага ни забърка някакъв местен коктейл и седнахме в градината на моабет с една немкиня, която се появи от нищото. Събеседничката ни се оказа много интересна. Разказа ни за
… първото ѝ идване в страната преди 10 години, когато това ѝ действие тъкмо е станало възможно поради успокояването на нещата след смъртта на Пабло Ескобар. Преди това изобщо не е можело да пътуваш, защото обикновено те ограбвали или убивали на пътя и особено популярни били капаните, когато уж някой е закъсал с колата и ти от доброта се прощаваш с живота си.
За карък тогава, когато немкинята решила да пътува с приятели от Меделин до Богота, превозното им средство ги предало. Очевидно това, че тя беше руса и жена, не спомогнало и никой от минаващите не се осмелявал да спре да им помогне, защото старите времена още се помнели. Накрая някакъв индивид ги изтеглил и почнал ремонта на колата им пред къщата си в гората. Там прекарали няколко часа в компанията и на други хора, които също обитавали постройката. Какво било учудването ѝ, когато на раздяла, приятелите ѝ почнали да се кръстят и да благодарят на съдбата, че за живи. „Спасителите“ им се оказали от партизанска групировка, която уж защитава народа, ама не баш. Обяснили ѝ, че ако онези знаели, че е чужденка, всички щели много да загазят. Това все пак обаче се беше случило преди десетилетие и аз само свих рамене и казах, че гледам с оптимизъм в бъдещето (и настоящето). Фактът, че преди две години тук по Нова година в разгара на сезона, някакви бивши партизани разлепяли листовки със заплахи, че ако видят турист на улицата, всички ще пострадат, ми мина покрай ушите. „Просто от време на време напомнят за себе си. Крият се из горите и всяват смут чат пат“ – ни обясни Мария, нашата домакиня. Шанс!
Мария всъщност беше венецуелка с тежка съдба. Беше загубила сина си именно в Колумбия и се била заканила никога повече да не стъпва в тази страна. С това момче, което беше с повече от 20 години по-младо от нея и на практика на годините на сина ѝ, се запознала случайно. Тя уверено вярваше, че Господ ѝ го е изпратил. По покана на най-добрата ѝ приятелка колумбийка и заради настоящата криза във Венецуела все пак се преместили преди няколко години тук. Започнали да помагат на другарката ѝ в изграждането на хостел и давали цялото си усилие и майсторлък за това, а в замяна спяли при нея. След около три месеца, когато всичко било готово, онази им казала, че трябва да си платят за престоя дотук и някакси не отчела труда, който двамата хвърлили. Така по приятелски ги изхвърлила на улицата за една нощ и сигурно легнала спокойна да спи. Мария ми обясни, че принципно във Венецуела имат
… поговорка за колумбийците, която в превод е нещо като: „Ако не си покажат истинската страна в началото, обезателно ще го направят накрая…“
Честно казано съм напълно съгласна с нея, защото изобщо не съм очарована от хората в тази страна – бяха страшно алчни и само гледаха да ни излъжат и да измъкнат повече пари. Нямаха нищо общо с милите ми еквадорци! Мария и приятелят ѝ все пак оцелели – запознали се с една жена, която правела и продавала емпанадас (тестени банички пълни с различни видове месо, сирене, скариди или какво ли не) и започнали работа при нея. Полека лека си стъпили на краката и си купили къща, която по тукашен стандарт превърнали разбира се в хостел. Може да е къща от бамбук или нива с папая, но хамаците и палатките винаги вървят.
Така първата вечер в сладки приказки получихме и запитване дали утре искаме да отидем на купон, който се организира на всеки 3 месеца. Правели го някакви англичани, които се заселили в района и си отворили хостел с бар в гората (в тая страна явно имаше повече хостели отколкото наркотици). На събитието идвали хора от цялата околия и трябвало да се облечем шарено. Аз изцяло се припознах в това мероприятие и се помолих наум да има и разхвърляни лами по ливадата, за да ми е пълно щастието. Естествено със Зои охотно приехме поканата. Немкинята между другото ни пожела лека нощ, защото каза, че утре има среща с шамана на местното племе, за която чакала 5 години. Било голяма чест, че я е допуснал за ритуал и честно казано доста ѝ завидях. Много исках да ги видя тези хора в планината и изобщо не предполагах, че късметът на Калина ще проработи в тази насока още на другия ден!
На сутринта, след като закусихме, двама младежи на моторчета дойдоха и ни закараха нагоре по реката, за да започнем спускането. Гушкахме огромни надуваеми пояси и внимавахме да не изпаднем по време на движение, защото в Колумбия не се щадят в шофирането, а пътищата в никой случай не могат да се мерят с магистралите на Бойко!! Пътят лъкатушеше, изкачвайки се в джунглата. По едно време шофьорите ни казаха да слизаме, махнаха с ръка в неопределена посока със заръка да продължим натам сами, докато не видим удобно място за влизане във водата, и си заминаха. Ние със Зои естествено хванахме грешната пътека и след като известно време не видяхме река, решихме да се върнем и да поемем по другия път.
Тъкмо тогава обаче пред нас изскочи едно индианско дете. Беше самó и босо и имаше най-странния поглед, който съм виждала. Излъчваше едновременно тъга, безразличие, досада и дори малко ненавист.
Определено не му бяхме приятни като поредните туристи наоколо, а и аз исках да го заснема за спомен.
То отказа, но накрая типично по балканско-колумбийски се спазарихме и се разделих с една гривна. Питахме го накъде е реката, но не получихме отговор, защото явно не говореше испански. Местният индиански диалект не ми е в списъка с говорими езици и затова се погледахме погледахме, па се разделихме. Ние намерихме правилната пътека и скоро лежерно се носехме надолу по реката и се наслаждавахме на причудливи растения и птици и непознати пейзажи. Течението беше много бавно и цялото нещо ни отне около 3 часа. Малко преди да се влеем в Карибско море, до мен доплава една девойка. Помоли ме да я снимам и да ѝ пратя снимките на фейсбук, защото не си била взела телефона. Ние придвидливо бяхме приели водоустойчивия калъф на Мария и притежавахме всякакви екстри. Когато си каза името, за да я добавя в социалната мрежа, скочих от щастие. Оказа се сръбкиня и мигом започнахме да си „причаме“ на нашия си език и да се радваме една на друга все едно аз виждах Веско Маринов, а тя Миле Китич. Вече на брега се запознах с нейна приятелка и не пропуснах да ги поканя на предстоящия купон (типично в мой стил), но те си бяха наумили да си ходят и в това им беше грешката. От мен да знаете – ако съдбата ви предоставя непредвидими възможности, грабвайте ги сто процента! От планове файда няма!
Прибрахме се при Мария и приятеля ѝ и започнахме да се готвим за партито. Домакинята ни ми даде шарени парцаливи дрехи и кърпа за главата и станах досущ като циганка. Зои също се премени. После четиримата дружно си закупихме ром с кола от местния магазин и седнахме да пием на един бордюр. Спомних си студентските (ученически) години. По едно време те предложиха да отидем в плажен бар на техен приятел, където разбира се продължихме да си наливаме от нашата си бутилка. Както си цъкахме небрежно, се разнесе слух, че има организиран транспорт до мястото на купона. Веднага отидохме да проверим, но се оказа, че няма свободни коли, а и искали много пари. Мария спокойно отсече, че ще пътуваме на стоп и ние въодушевени приехме, защото в тази страна много не го практикувахме, а определено ни липсваше след 60-те стопа в Еквадор. Това обаче се разчу сред суетящите се хора наоколо и така помъкнахме с нас още 6/7 човека от различни националности. Станахме общо около десет и аз недоумявах как точно ще ни качат всички и то в 11 часа вечерта. Това надминаваше дори и нашите стопаджийски умения със Зои, но домакинята ни разясни, че го прави непрекъснато и да не се тревожим. Застанахме в тъмното на главния път и зачакахме, като разбира се не спирахме да пием с най-новите ни приятели от Белгия, Франция, Германия, Америка…
За половин час никой не мина по тоя път. В Колумбия принципно никой не пътува след залез слънце, защото ония нали дебнат по горите да се правят на интересни. Дали ще са бивши партизани или обикновени обирджии няма значение, но гледаш да си сЕдиш дОма. А ние бяхме 10 туристи на улицата и полунощ наближаваше. По едно време се появи тир и Мария отиде да преговаря с тираджията. Уви, не стана. След малко обаче спря втори, с който ни провървя. За крупната сума от около два долара на човек, шофьорът се съгласи да ни качи и навярно си осигури надницата за три дена напред. Както можете да си представите, място за десет човека вътре нямаше и затова всички се намятахме отзад. Не знам този какво караше, но беше нещо заоблено покрито с дебел найлон и стегнато с въжета на няколко места.
Ние седнахме един до друг в редица отгоре и почнахме да пазим равновесие. Уж се държахме за въжетата, ама уж… На всеки завой или неравност имаше реален шанс някой да изпадне на шосето и така завинаги да станем с един по-малко. Разбира се, веселото настроение не ни напускаше и не спирахме да си казваме наздраве и да се пресягаме с чашите, защото ако не се чукнеш с всеки, когато си в движение отгоре на тир, те чака вечно нещастие.
Така пътувахме около десет минути и слязохме в нищото. 
Там честно взаимно си признахме, че за фалшивата веселост и престорената небрежност трябва да кандидатстваме за актьори.
Пътувайки, всъщност всички мислено пишели завещания; преговаряли дали застроховката им включва репатриране на тленни останки; съжалявали за непостигнатия световен мир…
Тръгнахме през гората и след малко пред нас се ширнаха светлина, музика, дървени къщички, хамаци, огромен плажен дървен бар, на който бяха накачени хиляди хора, а други толкова скачаха по дъските на пода и изобщо – бях си дошла на мястото! Обаче нямаше лами, нямаше и йегер… Танцувахме цяла нощ до изгрев слънце, а на сутринта ни събра някакъв местен автобус, който естествено беше претъпкан с хората от купона и в суматохата не си платихме. Уморени със Зои си легнахме в палатката и станахме следобяд. Сбогувахме се с нашите мили домакини и потеглихме към най-големия хамак в света, където както можете да очаквате, имаше… ХОСТЕЛ.(Мотамо – мотори, моторетки и мотели)
