С Гери имахме 3 дена за бродене и решихме, че трябва да се скита из Врачанския Балкан. Както винаги план нямаше. Въртеше се бегла идея да спим на хижа Пършевица и следователно най-логично трябваше да стигнем първо до Враца. БДЖ-то ни зовеше. Тръгнахме петък след работа, за да може максимално да се насладим на некацания от гарги град. Във влака се случи обичайното – взе да се лее вино и ракия, заразгръщаха се вестници, върху които се режеха домати и кренвирши, стана дандания, приказки на въпреки, сдобряване, наздравици, като всичко това се случваше на фона на отворена външна врата на влака. Ние с Гери бяхме в коридора именно в близост до мястото между двата вагона и се наслаждавахме на сменящите се картини, без гледката да бъде засенчена от някаква си врата.
Гери беше намерила спане при някакъв човек, на когото трябваше да се обадим, като сме на адреса. Звъннахме. Почнаха обаче едни обяснения и насоки и накрая сами влязохме в някаква кооперация, намерихме някакъв ключ, преспахме някак и оставихме някакви пари на масата сутринта. Надявам се да не ги е взела чистачката и да не са ни разлепили снимки „издирват се“ из Враца. За всеки случай обаче, оттогава не ходя там. На другия ден се мотахме из града. Първо минахме през едно кафене, където влизайки, се натъкваш на стожера на мисълта:
“Празник без водка е като Титаник без лодка” и после преминаваш към по-дълбокомисленото: “Ако се случи нещо лошо, пиеш, за да забравиш; ако се случи нещо хубаво, пиеш, за да го отпразнуваш; а ако нищо не се случва, пиеш, докато се случи нещо.” Пихме по едно!
После отидохме до историческия музей, а след това и до местната църква, където имахме трогателен разговор. Разказаха ни, че храмът бива ограбен в миналото, грижещата се тогава за него жена вързана, а много ценни икони и плащеници никога не биват намерени. Също разбрахме, че в стените на църквата са вградени съдове и затова има много добра акустика. Най-тъжното обаче беше, когато жената започна да споделя колко е труден животът в този край на България и как във всеки блок има по едно/две останали семейства… Излезнахме умислени и се загледахме в гордите паметници на Христо Ботев и Софроний Врачански… Обстановката леко се разведри, когато на площада се натъкнахме на сватба с духова музика и плакат за предстоящ концерт на Веселин Маринов!
Тръгнахме към хижа Пършевица. Пътят лъкатушеше през прохода „Вратцата“, следвайки реката. Беше пълно с катерачи, палатки и красиви гледки.
Първо стигнахме Згориград. Селото има мрачна съдба, защото на 1 май 1966 маса от тежки метали, камъни и дървета се откъсват от стената на хвостохранилището на оловно-цинковия рудник и погубват около 500 човека (комунистите разбира се, потулват случая, защото нали…). Събитието става причина Згориград да се побратими с италианския град Тезеро, който преживява сходна трагедия. Сега централният площад на балканското село носи името на Тезеро, а площадът в италианското населено място е именуван Згориград. Продължихме по живописната екопътека, която беше осеяна с мостчета и дървени стъпала, видяхме водопад „Боров камък“ и накрая стигнахме хижата. Там имахме много забавна вечер с едни младежи, единия от които случайно срещнах пак след няма и месец на друга хижа. Оказа се приятел на приятелка.
На сутринта Гери измисли гениалния план да вървим 31.3 километра! Тя сама би се учудила, че главата ѝ роди такава възхитителна идея, ако знаеше колко всъщност е разстоянието от нашето местоположение до Вършец.
Плахо взе да разпитва колко време би ни отнело. На зададения въпрос въз здравата хижарка се облещи и кресна: „ОТ ТУКА ДО ВЪРШЕЦ? Това никой не го е правИл!!!“ Е, ние го направИхме! Накрая все пак ни качиха на стоп или по-точно ни назначиха най-личен шофьор, но за това по-късно. В дадения момент щяхме да тръгваме на нечувано пътешествие и явно да се превърнем в новатори на врачанското бродене в дадената дисциплина. Аз съответно си закупих кебапчета и всякакви питателни продукти, но Гери както винаги си поръча едно си-рен-це и малко крас-та-вич-ка (с онова ми ти гласче), пърхайки с мигли. Ако в тоя момент си беше поискала агне пълнено с пилета, пълнени с кюфтета, вярвам, че реакцията щеше да е по-блага. Хижарката изръмжа и се развика какви са тия сирена и краставици и, че веднага ще ѝ сложи поне един боб за дългия път и да не се разправяме. Гледаше я заплашително. Приехме смирени кутията от сладолед пълна с боб и тръгнахме. От хижата за кратко се метнахме на открито в един пикап. Оставиха ни на някакъв коларски път, който имаше наченки на асфалт. По трасето мисля, че спасихме около 672189784573012734824 дъждовника, които бяха наизлезли заради дъжда и щяха да свършат като други, които не бяха имали късмета да се озовем при тях навреме.
След не знам колко хиляди часове стигнахме началото на едно село. Оказа се Лютаджик. Влязохме в местната кръчма. Само с това си действие вече приковахме десетки местни мъжки погледа, а поръчването на една ракия от страна на Гери, направо ги срази. Аз бях по-скромна и си взех бира – да съм привлякла най-много одобрително кимване и то на един. Завързахме лаф с кръчмарката. Разказа ни за селото и ни осведоми, че сега е брането на дивия чесън, който се изкупува от Германия и правели лекарства от него. Дояде ми се… Продължихме нататък и след 3 километра стигнахме Горно Озирово. Бяхме доста изморени, защото вече вървяхме 5 часа и взе да става късно. До Вършец имаше още около 12 километра и планирахме със сигурност да хванем стоп, защото къщи за гости по тия села няма. Тъкмо се озъртахме на главната улица, когато към нас се приближи една баба и се поинтересува откъде идваме. Като ѝ казахме, че слизаме от Пършевица, тя категорично заяви: „Да бе, да!“ Уверихме я, че не лъжем, а тя викна: „Как от там, бе – това са 25 километра! Глупости! И само двете! И за какво?“ Отговорихме, че сме на туризъм. „Абе, какъв туризъм, бе! На вас кой ви плаща? Да не сте от ония – там какви бяха… за орлите?“ Точно в този момент отнякъде един човек ни се притече на помощ: „Не бе, бабо, момичетата са на разходка в планината – за удоволствие.“ Бабата ни гледаше много подозрително и мисля, че и до ден днешен не ни вярва. Разговорът продължи в тоя дух и за нула време събрахме поне 20% от селото. Междувременно мъжът ни се представи и се оказа, че явно е местният големец, който въртеше бизнеса с дивия чесън. Аз на шега подметнах, че искам да го пробвам и той веднага се върна с цяла торба. Трогнах се, но обясних, че толкова много не ми трябва, а той пренебрежително направи жест, който значеше „вла́чи“, а на глас каза: „Абе, аз колко чувала имаааам…“
Изведнъж реши, че сме гладни. Отнякъде изскочиха жената и дъщерята, които на мига бяха впрегнати да пържат кюфтета и картофи. Докато се усетим, изникна нещо като маса, на която синът вече редеше домашни сирена, едното от които беше с люти чушки. Всички взеха да шетат и да се суетят. Освен че изконтролира цялата си челяд и любимата си да ни обслужват, мъжът се обади на някого и му нареди да дойде тука, защото трябва да откара едни момичета до Вършец. След всичките тия команди господарят каза, че трябва да тръгва и си замина. Почти на мига пристигна шофьорът ни и за да не се бавим, си натъпкахме устите с всичко и се качихме в колата му. В една ръка стискахме кюфтета, а с другата мезехме от плика див чесън. На слизане искахме да му платим, но той категорично отказа и въздъхна, че е достатъчно такива като нас да идваме по-често в този край, за да ги направим хора. Замислих се…
Във Вършец нямаше как да не седнем на централното кафене, където се разпищолихме в цялата си прелест. Оградихме масата с раници, в случай, че някой ни атакува, простряхме си дъждобраните по пейките, включихме си телефоните в произволни контакти, сложихме пликчето с дивия чесън в центъра на масата, Гери разстла картата на Западен Балкан и почнахме да се преобуваме и преобличаме.
Междувременно аз намерих някаква къща за гости и учудващо отново ни дадоха някакви насоки по телефона, намерихме някакъв ключ, влязохме в някаква стая, спахме някак и сутринта оставихме някакви пари на масата (във Вършец оттогава също не ходя, че и там има чистачки). Сутринта Гери се смили и реши, че днес за разнообразие няма да вървим 30 километра и хванахме един стоп до Клисурския манастир. Имаше идея да катерим Тодорини кукли, но след като човекът, който ни качи, също отказа да съдейства за покоряването им, се отказахме. Времето не беше подходящо. Той ни остави на един разклон и ни посочи пряк път, за да не вървим по асфалта. Озовахме се в село Цветкова бара (ако не се бъркам), където онемяхме пред графитите, които ни се изпречиха. Хан Крум ни гледаше от една гаражна врата и наистина беше произведение на изкуството! Чевръста баба ни заговори зад оградата и с гордост ни каза, че това е дело на внука ѝ, който живее в Овча купел!! Позволи ни да надникнем в градината ѝ, откъдето пък ни гледаше изумителна пантера. Поговорихме си с жената и продължихме.
От манастира решихме да отскочим до Берковица и веднага ни взеха мъж и жена от Благоевград. Бяха много мили и споделиха, че им напомняме на тяхната гламава дъщеря, която обикаля България като нас. Мислено ѝ пожелахме крепко здраве, задето ни осигури този стоп. Хората ни оставиха точно пред къщата-музей на Иван Вазов. Разгледахме я и не пропуснахме и етнографския музей, където се сблъскахме с група доста непрятни жени. Уредникът също беше втрещен от поведението им и мисля, че хареса нас, просто защото тяхното ниво беше удивително ниско, а не защото ние блестим с толкова ум и красота. Все пак обаче спечелихме вниманието му и се сдобихме с нови знания, подарък книжки и заръка да посетим крепост Калето. След като се насладихме и на нея, беше време да си ходим за столицата. Първо успешно НЕ си взехме автобус, защото явно вечер никой не напуска Берковица и такъв нямаше, а после отидохме на гарата да търсим някакъв влак за София, който Гери твърдеше, че съществува. Не само че такъв нямаше, но беше цяло чудо, че изобщо на прозорчето се показа човек, след като викахме известно време. Според мен лелката тъкмо си прекопаваше доматите зад гарата, която ѝ служеше за заслон, защото аз друга функция на тази постройка не видях. Беше буренясала и не личеше скоро тук да са стъпвали дори динозаври.
Оказа се обаче, че има влак за София от Монтана. Всеки познавайки Гери, не би се учудил защо тя предложи да вземем стоп до там (тоест да се отдалечим от София), да чакаме не знам колко си часове на тамошната гара (сигурно планирайки да разгледаме пътьом и тоя град), после да хванем въпросния влак и да се влачим неясно колко време до дома.
Директният маршрут Берковица – София явно ѝ се стори твърде комерсиален и нямаше очарованието на „Да опознаем България за един ден“.
Аз настоявах, че щом ще хващаме стоп така или иначе, нека все пак е в правилната посока. Решихме, че ще го дообсъдим, след като тя отскочи до близките храсти поради кратка естествена нужда. По закона на Мърфи, докато аз стоях сама и я чаках, до мен спря кола с шофьор на видима възраст ученик. Гери видяла ситуацията отдалеч, но несвършила работа, бързо притича, за да не изпуснем този ценен шанс за стоп, имайки предвид, че се намирахме в тоя пущинак и следващата кола можеше да мине, след като в България умре последният комунист. Момчето ученик изслуша нашите разсъждения на тема прибиране до София и ни посъветва, че като за начало е добре да ни закара до главния път и вече там да решим дали ще поемем наляво към София през Монтана или надясно просто към София. Въпреки крехката си възраст, в думите му имаше много мъдрост и радушно приехме. Аз го попитах той всъщност накъде е тръгнал. Отговори ми, че си кара безцелно и ей така си развозва хора. Замислих се колко ли пък често такива като нас се мотаят в района и нищят маршрути за столицата, но знае ли човек – явно е честа практика… Момчето ни закара и ни пожела успех.
Гери продължаваше да упорства за тръгване наляво, но в този момент зад нас изскочи човек, който бързо пресече шосето и вдигна палец в посока Монтана. Аз твърдо заявих, че това е знак от съдбата, която ни праща конкуренция и я убедих, че дясното е по-добрата алтернатива (всяка прилика с политически лица и събития е случайна). Не чакахме дълго и спря кола, чийто шофьор беше жена, а на седалката до нея се изтягаха 2 котки. За ужас на Гери, жената отиваше право в София и не се отбихме дори в Костинброд
