Решението ми да отида в Перу взех на случаен принцип, както всъщност се ръководя и в живота. Знаех само, че искам пак да се върна в Южна Америка, защото ми липсваха ламарините, петлите, прасетата, прясно изцедените сокове, ламите и пътуването на стоп. Сега се бях наточила освен това и за гурме туризъм и нямах търпение най-после да пробвам морско свинче и да хапна малко алпакско месо. Бях наясно обаче, че перуанците няма да са като милите ми еквадорци, защото бяха вече покварени от голямата върволица туристи, които ги посещаваха от десетилетия и наистина се оказаха алчни като български политик в парламента.
В самолета набързо си припомних това, което обединява целия континент – на обществено място всеки задължително трябва да създаде толкова шум, колкото да заглуши 10 човека в радиус 5 метра. Моят съсед по диагонал успешно се справи с тази задача, защото точно преди излитане включи стринка си от планината на видео и взе да крещи какво му се случва в момента, а именно как си е напъхал багажа над главата, като за по-голяма яснота стана и размахвайки телефона, отвори багажното. После взе да се върти и да показва пътниците наоколо, включително и мен, като някои почнаха да махат в камерата. Стюардесата изпадна в ужас, защото не само трябваше всички вече да седим мирно преди излитане, но и цялата техника да е изключена или на самолетен режим. След забележката човечето примирено загаси екрана, но след малко явно се присети да доразкаже каква храна ще му сервират в небето и пак пусна видеото…
Друго нещо явно типично перуанско беше, че много пътници почнаха да се кръстят преди полета. С това обаче май само ядосаха боговете, защото аз такава силна и непрекъсната турболенция не бях преживявала никога, а доста съм летяла. Но така е, като се кланяш на някакви икони вместо да насечеш с мачете двама/трима по стар инка стил и да ти е сигурна работата. Това в Перу си е била утвърдена практика, докато владетелят Пачакути, деветият инка цар и считан за строител на Мачу Пикчу, отменя човешките жертвоприношения и ги заменя с дране на черни лами. Не много умно според мен…
Пристигайки в Лима, успокоена видях, че недостроените сгради със стърчащи ламарини, както съответно проснати пранета на плочата, играеща роля на покрив, са налице. Спах при приятелка перуанка и отново имаше педя и половина разстояние между вътрешните стени и тавана. Разликите с Еквадор бяха минимални – в 6:20 ме събудиха 5-6 петела, които кукуригаха през 4 секунди един след друг (били всъщност 20). В Еквадор беше само един и го изядохме по живо по здрво, а тези уви сигурно още са живи. Най-хубавото при този ми престой беше, че още първата вечер в тая страна тествах дали ще се подрискам, ще повръщам цяла нощ или директно ще си замина. Това се случи, защото след като моята другарка ми посочи стаята и си легна, аз осъзнах, че нямам вода. В Перу водата от чешмата не става никъде за пиене и аз примирена извадих шишето ми с филтър, което бях купила за доста къси пари и за което различни хора ме убеждаваха, че със сигурност ще умра при ползване, защото не съм похарчила минимум $100 за него. Бях го взела за мноооого краен случай, ако бедствам в някоя джунгла трети ден, а го използвах на петия ми час в 10 милионен град. След като нищо лошо не ми се случи, по време на цялото ми пътешествие си наливах непрекъснато вода от всякакви мивки до осрани кенефи, както и от потоци, течащи покрай осрани от лами пътеки.
Перуанците очаквано се оказа, че карат като луди, а клаксонът се използва къде да не блъснеш някого, къде за поздрав или просто да сигнализираш, че си седнал зад волана и се движиш – тоест нон стоп. Всички коли са очукани, защото вероятно се блъскат 2-3 пъти седмично за разкош. Класическата българо-циганска схема с миенето на предното стъкло е широко разпространена, но по-неприемливото за мен се оказа една лелка, която те “напътства”, като си изкарваш колата на оживена улица на заден ход. Плащаш ѝ на “излизане” дребни монети, а ми казаха, че това се води и такса спокойствие, ако решиш да те няма часове. Честно казано не знам защо ти е нужно това, като и без друго имаш разбита кола от 90те и играете на блъскащи се колички денонощно.
Столицата Лима изобщо не ми хареса, защото седиш в задръстване по час, като преди това си чакал таксито да те достигне още толкова. Главната улица тип Витошка я преграждат с решетки нощем, защото явно си е опасно. Единственото, което ме впечатли при връщането ми там за полета на обратно, беше едни гигантски черни птици, които приличат на лешояди. Видях ги и на друго място в Перу, където глозгаха едно умряло куче. Голяма ирония, защото пък единия ден пред блока на моята перуанска другарка една женичка сечеше сурови пернати със сатър върху сергия и хвърляше кокошите крака на уличното куче до нея. Та, никога не знаеш кой кого.
Крайбрежната ивица на Лима иначе си я бива – има сърфисти и делтапланеристи и като бях, я облагородяваха, тоест едни работници с чук биеха по улични изгнили лампи. После видях и индивид с чук да бие и по един казан, седнал на бордюр – сигурно го гласеше за тукашното класическо питие Писко Сауър. Доста е вкусно!
Куско вече беше друга работа и много ми хареса. Градът е красив и може спокойно да въртиш тегели пеша, без да трябва да висиш в очукано такси часове. Аз тоя град го превъртях, защото седях 5 дена в него с едно другарче, което реално не познавах. Обаче с него си паснахме чудно, защото той обича да яде и пие, а и ме слушаше. Имаше и свободното време и възможности, за да долети до Куско от Сан Франциско, да си плати депозит за пътеката на инките, после да се разболее, обаче да продължи да излиза с мен по ресторанти и барове, да е на смъртен одър накрая, да отиде в американска болница, където да не му нацелят вената и да го окъпят в собствената му кръв и съответно да се върне с накапани дънки, но за финал жестоко да се напие с мен последната вечер, след която аз с махмурлук отидох да бродя 4 дена в посока Мачу Пикчу, а той се прибра в Америка, за да си лекува новооткритите камъни в бъбреците. Обстоятелствата бързо ни сближиха и той се доказа пред мен, така че може да го викам пак някъде.
В днешно време на главния площад над фонтана в Куско може да се види статуята на Пачакутек – най-успешният владетел на инките (между другото на кечуа „инка“ означава цар, но испанците понеже чували само тази дума, нарекли цялото заварено население „инки“). Аз обаче научих една интересна история, а именно, че в началото на 20ти век на същото място се е извисявала друга фигура – на индиански вожд от Северна Америка с пера и лък. Човечето, водач на задължителния за мен безплатен тур във всеки град, където ходя, разказа, че едно време перуанците, мексиканците и американците си поръчали статуи на индианци. Ала някой объркал доставките и съответно в Куско пристигнал тоя от САЩ, инка Атауалпа бил пратен някъде при мексикетата, а Моктесума, шефът на маите, се озовал в голямата страна на неограничените възможности. Тая история естествено я проверих и се оказа долна лъжа. Едно време някакъв американец довтасал в Куско, където заживял щастливо и решил да сложи един от техните апахи на пиедестал. На перуанците им отнело само 40 години да разберат, че нещо не е наред (май съм споменавала, че тази нация не е много начетена) и накрая някакъв разгневен гражданин съборил статуята, а през 2011 сложили сегашната нова. Имало скандали и недоволство, но няма да изпадам в подробности, защото си имаме достатъчно драма с нашата грозна Св. СофИя, която няма нищо общо с родния ми град София, а цялата работа само буди подигравки.
В Куско също така гушках алпАки, а после ги ядох. Ядох и еквивалента на нашето шкембе – супа с прясно мляко, червен пипер, но със скариди. Ядох и кравешки крака – уви кравешките зурли бяха свършили. Перуанската кухня е жестока, особено ако обичате и гадости, и вътрешности, но разбира се има и много изтънчено кифленски гурме неща. Някои от тукашните ресторанти се наричат пикантерии и в началото са били за местното население, което се е наливало там с чича (ферментирала царевична бира). Испанците не припарвали, но когато в един момент виното и всичко друго станало много скъпо, почнали да ходят на евтиното при утайките. Така почнали да се мешат с тях, но не липсвали и побоища. Собствениците решили да въведат храна, за да потушат малко пиянските свади и така лека полека пикантериите от долни пивници се превърнали в класни ресторанти за туристи. Скъпичко си е в тях, но пък колко е вкусно…
В Куско ходих и на пазара, където имаше огромно разнообразие от плодове и зеленчуци и е голяма шарена красота. Естествено всичко е по земята и всеки ти крещи да си купиш неща от неговата сергия. Ядох там някакъв плод, който беше мега вкусен, ама не знаех как се казва. Питах един човек, който после делеше бордюра с мен, и за знанията го почерпих 2 плода – гранадила. Почерпих и един просяк, който ме заговори и ме пита какво работя. Казах му, че имаме бар. Той нещо не разбра и му поясних, че е като “кафене, ама с алкохол”. Той възкликна: “Café con borrachos!” (кафене с пияници). Викам: “Баш”.
На пазара също така имаше одрани пернати, кравешки глави, които плуваха в кръв и бяха с изцъклени очи, зъбати други незнайни рогати и техните копита, прилежно нахвърляни в легени. Суровите пържоли и риби бяха наредени в пластмасови тави и ги печеше слънцето цял ден, както и ги кацаше всякакъв летящ добитък.
Напук на всичко това обаче, аз дори не се подрисках, а ядях всичко живо, което ми продаваха – от севиче на улицата, приготвено с на баба ти мръсните ръчички, месни шишчета, стояли на пека и после печени на изключително „чист“ грил, през немити плодове или нещо незнайно, бутнато ми в ръцете за 1 сол. Купувах си въпросната чича, която си беше гадничка и всякакви сокове, които ми наливаха в пластмасови чаши за многократна употреба, а после ги плакнеха в една кофа, където бяха мили чашите миналата седмица и щяха да ги мият и следващата. Обаче аз си казах, че няма много какво да се направи, защото и в ресторантите от тип на баба ти гаража, купуваха продуктите от същия тоя пазар, а хигиената я виждах от вратата. Те не се и криеха. Има разбира се и страшно изискани места, където обаче плащаш съответната сума. Ние със споменатото другарче ходихме на бая такива, но аз си бях направила сметката, че ще е „иху-иху“ и после „тихо“. От 50 доларови сметки минах рЕзко на вечери за $2. И в двете имаше чар.
Така си прекарах общо взето първата седмица в Перу – ядене, пиене и градски живот на богато, а после потънах дълбоко в мизерията на планини, руини, бездни, села, джунгли, кондори, острови и извънземни, ама за това по-натам.
Може би щях да седя по-малко време в града, но всъщност май стана по-добре и единственото, за което съжалявам е, че не изядох повече алпаки. Те са деликатес и после бяха дефицит.
