Предложението да се ходи групово в Индия беше провокирано от произхода на Суапнил (приятелят на приятелка), и нейното решение да види родината му. Останалите неусетно заключихме, че няма как да изпуснем шанса да посетим страната, щом ще бродим с местни, защото Невенчето имаше връзки из цяла Индия. Никога не бях си мечтала да посетя тази държава и имам доста смесени чувства, но сега като се връщам назад, осъзнах, че реално сме имали доста автентични случки и не бяхме типичните туристи. Примерно още първата нощ се нашихме в зрелищно мумбайско гето и спахме с плъх.
Абсурдът реално почна още, докато с Вики седяхме на един компютър в София и оглеждахме влаковата схема на Индия. Искахме да разделим дългия пътя между Мумбай и Гоа, който беше поне 10 часа и се спряхме на произволно село по средата, където категорично отсякохме, че ще спим след кацането ни. Суапнил, който беше пристигнал по-рано, ни купи билети за влак, като между другото небрежно ни заръча да внимаваме с престоя ни в Чиплун, защото мястото било фрашкано с хора, които правят черни магии. При настоящия дефицит на извънземни аз бях готова да се задоволя с вещици и магове. Обаче дори това беше под въпрос, защото се оказа, че нямахме баш билети, а бяхме само в списък с чакащи за места. Системата обаче ободряващо предричаше, че имаме 98% шанс да влезем в играта и ние ѝ се доверихме. Уви (а може би за добро) изобщо не стигнахме до въпросното място. Самолетът ни закъсня, пристигнахме късно в Мумбай и изпуснахме влака, където тъкмо ни беше вече вързало да се возим. За сметка на това, чакайки по летищата, взехме друго решение, което следваше нелепата логика на предишното. Измислихме, че точката ни на непредвиденото спане в града трябва да се пада по средата между летището и гарата, откъдето на другия ден вече щяхме да взимаме безкрайния влак за Гоа. Уверени с размах боднахме един пръст на картата и така се оказа, че сме ковнали една квартира в най-отявленото гето на мегаполиса. Съответно след кацането бодро почнахме да газим купища боклуци тип черва, далаци, помия, умрели плъхове и какво ли не, сред които Вики все още се кълне, че мернала и умрял заек. Буквално си проправяхме път сред отпадъци до глезените, но пък поне не бяхме със сандали, защото иначе щяхме да сме с отрязани крака и нямаше да мога да карам ски.
За капак мястото, което с лекота бяхме резервирали, се оказа толкова гнусно, че дори аз едва се накарах да ползвам леглото. Деси си легна като покойник – с все дрехите, нахлузила качулката на суичера и с ръце кръстосани на корема, за да не опира чаршафите, които според мен не бяха сменяни никога, а само бяха изнасяли труповете на хора, които неволно се бяха докоснали до завивките. Вечерта се оказа обаче, че имаме действителен проблем, а именно действителен плъх, който действително премина безцеремонно по стълбището. Ние съответно почнахме да оглеждаме стаите, за да преценим дали може отнякъде да ни изненада. Открихме, че в баните каналът представляваше огромна яма, откъдето спокойно можеше да излезне и ТО. Вики обаче реши проблема мигновено. Взе един леген и го нахлупи отгоре, като отсече, че ако плъхът почне да изскача от дупката, неминуемо ще завлече легена, ще почне да се блъска с него слепешката в стените и със сигурност ще събуди нея и Макс. Тоя план ми звучеше повече от солиден и спокойни полегнахме в гробниците легла. На другия ден я питах дали капанът е проработил и дали има осакатен плъх в леген. Тя съобщи, че през нощта чувала как животното вилнее в коридора, но си правело негови си неща, събаряйки предмети само там. Културна работа!
Сутринта се опитахме да хванем автобус до гарата, за да бъдем максимално не туристи, но след като хаотично пресякохме булеварда десетина пъти, преминавайки от тротоар на тротоар, разбрахме, че в Индия нещата нещо не се случват. В тази държава никой нищо не знае, нищо никой не разбира, никой нищо не може да ти каже, но уверено ти сочат във всички посоки. Ти в началото си мислиш, че осемнайстият човек вече знае какво се иска в задачата и затова те праща натам, ама накрая разбрахме, че индийците просто нямат фразата „Не знам“. Те толкова се чувстват длъжни да ти помогнат, че питайки ги къде се намира нещо, трябва да знаеш, че ти със сигурност ще намериш нещо. То вероятно няма да е твоето, но пък за сметка на това ще си пообиколил пространството около теб и може да си намерил други интересни работи.
Така след като се полутахме, решихме да хванем класически тук-тук и се понесохме по мумбайските улици към гарата. Шофьорът учудващо ни остави на правилното място и ние се отправихме към гишето, въпреки че всички ни предупреждаваха, че нямаме шанс, щом не сме си купили билети предварително, тоест не сме на списък с чакащи за места. На касата наистина ни отказаха, но ни посъветваха да се качим на влака, защото там има шанс да ни продадат, щом сме туристи. Аз принципно си бях убедена, че няма как да ни свалят, ако вече сме се намърдали в индийското БДЖ и си представях, че максимум пътуваме върху покрива на влака, а минимум седим на земята, гушнали кокошки и сополиви индийчета. Преди това обаче с Вики решихме, че сме гладни.
На гарата имаше класическа долна кръчма, където се продаваха всевъзможни помии. Спряхме се на две и ги ометохме бързо. Деси и Макс отклониха поканата ни за обяд, като според мен се притесняваха от хигиената. Преди пътуването реално всички ние се кълняхме колко много ще внимаваме и наистина в първите часове се вадеха опаковани храни и се ползваха кърпички, гелове и какво ли не. Обратът обаче настана във влака, когато аз заявих, че имам имен ден и отивам да ни пазарувам закуски от чичкото, който премина по пътеката покрай нас. Продаваше някакви много привлекателни тестени работи с нещо си и аз отидох да си избирам. За момент дори обмислях да си купя чай или кафе от термоса му, ама после си помислих, че сигурно водата е от канала, където спят неговите си плъхове, а и пластмасовите чашки изглеждаха за многократно ползване, въпреки че реално не бяха. Така четиримата почнахме да се тъпчем с новозакупените неща, че даже ходих и за още. От този момент нататък ядяхме по пазарите, каквото ни падне – плодове, манджи, чудновати сладки, ядки, непознати напитки, като не просто веднага ги нагризвахме, ами ги деляхме помежду си, като всеки пробваше всичко от на другите, за да е сигурно, че ако ония чаршафи в Мумбай не свършат работа, тука неминуемо ще боднем една пандемия, която за максимален ефект може да довлечем и до България.
Иначе влакът си беше много як – имаше решетки и купета, като нашите, но по протежението на коридора имаше и нещо като легла на два етажа. Хората бяха страшно мили и веднага се отзоваха да
ми помагат със сим картата, която си бях взела и която не можех да активирам. Нея между другото си закупих от един магазин предната нощ, като процедурата беше нещо средно между интервю за работа, вадене на документи на българско гише, прием в университет и фотосесия за Вояджър 2. Тоест снимаха ми паспорта, попълвах формуляри с всевъзможни въпроси, тип къде работя, а накрая опнаха един бял чаршаф, пред който чинно застанах за снимка, а след мен се фотографира и самият продавач. Чудех се дали няма да ме инсталират в някой индийски тиндър или ликовете ни ще бъдат пратени на оракул с цел да видим дали с магазинера нямаме шанс за нещо повече. Оказа се, че това са нови индийски практики, за да се избегнат измамите – така властите имат информация кой е продал сим картата и на кого. Бях леко разочарована…
Във влака се запознахме с още един мил човек, който ни отстъпи запазеното за него място, за да може на белите хора да им е удобно. Оказа се, че и други, които се качваха на различните гари, се бутаха заради нас в други купета, като ни видеха, без думичка да кажат. Частична вина за това имаше един от нашите индийски другари, който беше казал по телефона на първото човече да ни осигури приятно пътуване и съответно привилегии.
Така четиримата изпътувахме над 10 часа до Гоа винаги седнали, без да се местим из влака. Пристигнахме успешно и бяхме топло посрещнати от Невенчето и Суапнил, които ни закичиха с гердани за Цветница! Там вече почнахме съвсем да си угаждаме като бели хора, следвайки тази в никакъв случай не расистка българска сентенция.