Ако някой не е разбрал, става дума за дългия път от Градина до любимата Круша. Идването ми от Камен бряг до Бургас, както съм описала в другата история, беше примесено от румънски ентусиазъм, българска апатия с щипка загриженост, руски егоцентризъм и на края таксиметров шофьор (последното говори само́ за себе си). Сега тръпнех какво ме очаква наобратно. Този път реших да тръгна по-рано, но „стопът“ ме застигна още в началото. Честно – не знам как стана! Съсипаха я тая държава!
Нарамих всичките си къмпингарски такъми и застанах в локалното на Градина. Спря джип с десен волан. Човекът вътре си беше баш български мъж (както искате го разбирайте), който ме метна до бензиностанцията на изхода на Черноморец. В краткото ми пътуване до там нямаше нищо вълнуващо, освен че се бях набутала с всичките ми неща, за да не го карам да отваря багажника, та едва затворих вратата и реално раницата ми стърчеше през отворения прозорец, а аз съответно бях странично седнала с лице към шофьора. Затова се наложи да го съзерцавам през целия път, което той сметна за знак от съдбата и съответно реши да върне жеста и да гледа мен, а не пътя. Все пак стигнахме. Слизайки, изпаднах от колата и зачаках. След малко спря баничарка отново с десен волан. Брекзит явно си казваше думата!! Отвътре ме гледаше добродушен чичко от Бургас, на когото буквално започнах да мятам нещата си едно по едно през прозореца. Накрая остана само и аз да се метна, но тук дойде основното препятствие – трябваше да се кача от лявата страна, а по пътя фучаха безброй коли. Визуализирах Крушата за кураж и поех въздух. Мисля, че поставих нов рекорд за отваряне и затваряне на врата на кола. Някъде в промеждутъка на тези две действия, влетях и се тръшнах на седалката. Жалко, че никой ми засече времето, за да може от Гинес да ми дадат полагащото се и най-после да спра да работя!
Чичкото беше наистина много готин. Разговаряхме на различни теми, като разбира се, няколко пъти ми беше зададен въпросът не ме ли е страх. Еми, не ме беше. Това обяснявах и по време на 60-те стопа в Еквадор, но там със сигурност не звучах толкова уверена… Чичкото явно не ми повярва и започна в подробности да ми обяснява как сега ще свием от пътя, защото трябва да зареди едно ресторантче. Каза, че това му е работата и изброи по имена кои магазини и капанчета зарежда по Черноморието, градчетата и курортите, в които се намират и за малко да ми даде и точни GPS координати, за да се уверя, че не ме води в гората да ставам на естествена тор. Успокоих го, че му вярвам и че сигурно в негови ръце имам по-голям шанс за оцеляване, отколкото в собствените си.
По едно време завихме на табелата към Рибарско селище. Тук идва моментът, в който някой трябва да ми плати за реклама, защото ще последват суперлативи за мястото, а аз трябва нещо да ям все пак (и за бира трябва да има). „Морски сговор“ е капанче с изключително вкусна и евтина храна, големи порции и много мили хора. Не очаквайте обаче мраморни стени, перлени полилеи и таван от мозайка и стъкло от 15ти век, защото просто стени, полилеи и таван там няма. Иначе дочух, че точно така мислели да ги направят. Има само дървени маси навън в нещо като градина с чадъри на… (айде стига реклама вече). Човекът ми го похвали още по пътя и аз се върнах по-късно лятото, за да пробвам храната. Уви, тогава такава никой не ми предложи, но пък ме поканиха да пийна по едно! Още щом паркирахме, се разнесоха типичните български възгласи: „Айде бе, Тоше – къде ходиш? Айде, стой де – къде бързаш? Дай да пием по едно – работата може да почака“. Чичкото явно ме посочи и отвътре веднага викнаха: „О, стопаджийка си взел! Я, я покани да я почерпим!“. Слязох от колата, за да не проявявам неучтивост, но отказах черпенето (смятам, че от Гинес и за това заслужавам награда). Обаче не ме разбирайте погрешно – казах „не“ само защото чичкото отказа първи, понеже бързаше. Аз бях готова да седна, но тия от Гинес това няма как да го знаят. Човекът разтовари и на тръгване ми показа ръкавите, които е направила морската вода, както и колибите на рибарите. Беше красиво и напомняше малко на каналите на Венеция, но в онези ѝ години, когато е миришела.
Пътуването продължи спокойно. По едно време чичкото реши да ме черпи айран, защото прецени, че моята вода се е стоплила. Спря, отиде отзад и после ми го връчи. Помислих си, че късметът на Калина през последните дни се изразява по необичаен начин (на идване ми купиха кафе от машина)… Скоро стигнахме Бургас и човекът ме остави на гарата, откъдето си взех маршрутка за Варна. Стигайки морската ни столица обаче, установих, че последният автобус докъдето и да е по на север е заминал преди 15 минути. Този път дори не се учудих от факта, понеже го бях играла подобно на идване. Просто констатирах превъртане на тъпомера и по познатата схема си взех такси до края на града, но този път в посока Румъния. Зачаках. След няколко минути спря симпатичен човек, който ме попита на английски къде отивам. По-късно установихме, че ме сметнал за чужденка. Почнах да се моля за негово добро да не ме е взел за рускиня или за някоя от „техните“… Нещата се уталожиха, след като ми сподели, че и него често го мислят за другоземец, а и наистина приличаше с тези хубави сини очи… Оказа се пианист, който отиваше да свири в новооткрит ресторант в Кранево. На всичкото отгоре беше и диригент в операта! Засмя се, казвайки, че собтвеникът го викал три пъти седмично, за да влее малко култура на селяните в Кранево (моля хората от там да докажат, че разбират от култура по метода на културното поведение и НЕагресията). Човекът искрено заяви, че ако не отивал на участие, щял да ме метне до Камен бряг. Вярвах му – с тия благи сини очи… Остави ме на главния път и аз отново зачаках.
Спря кола с мъж, жена и малко момиченце. Шофьорът беше жената и още качвайки се, много се харесахме. Беше от онези леко пълнички, усмихнати и искрени хора, които просто те зареждат положително. Момиченцето на име Ана беше страшно активно – не седеше в столчето си, а се катереше по мен, ровеше в багажника да ми показва някакви неща, за кратко ме ползваше за подаващо устройство на играчки, правеше пируети, челни стойки, а на края за малко да се разделя с една от гривните си. Майката и бащата отчаяно се стараеха да я накарат да не закача „каката“, но аз не се сърдех, защото при такъв комплимент бях склонна да почнем да си разменяме и миришещи листчета. Жената ми разказа, че е арменка и като малка дошла в България с родителите си. Живели във Варна, но се запознала с мъжа ѝ, който е от Балчик и сега се прибираха там. Стана дума и за Крапец и се оказа, че е работила доскоро в селото в един от любимите ни ресторанти. Веднага получих и вътрешна информация за кой сервитьор да питам другия път, че бил много забавен (срещу 5 лева мога да споделя). Хората в колата наистина бяха много мили! Специално заради мен минаха по друг маршрут, за да ме оставят на главния път, а не в самия Балчик. Жената ме попита къде е тоя Камен бряг и с прискърбие каза, че ѝ свършва бензинът и няма как да ме закара до там. Уверих я, че няма нужда да се тревожи и все някой ще ме качи, но тя настоя да ми даде телефоненния си номер, в случай че закъсам!
Отново зачах и скоро спря една кола, която имаше надпис “Rent a car”. Изскочи жена на средна възраст и ми каза на английски, че не отива много далече – до Топола, което било на около 10 километра от тук. Този път просто се оказа чужденка и си отдъхнах, че не трябва да защитавам пак българските си корени. Иначе, добре че поясни разстоянието, защото Топола ми звучеше като Върба, Бук, Бреза, Кипарис и честно казано не ми говореше нищо. В колата имаше още трима тийнейджъри, които естествено си цъкаха на устройствата. Явно ѝ бяха синове. Тъкмо тръгнахме и на този на предната седалка му стана лошо, та спряхме да повръща. Сигурно причината не беше в това, че е препил. Замислих се защо това беше първото, за което се сетих… Иначе всички се оказаха литовци, които са на почивка, а майката беше решила да вземе кола под наем и да обикалят. Бяха ходили до Овеч, Балчик и нещо друго, което я беше разочаровало и срещу 5 лева мога да кажа кое е, за да не се минете.
Скоро дойде време да се разделим. Зачаках на много удобно уширение и не след дълго спря модерна кола с някакъв индивид вътре, който обаче, като че ли паркира. Приближих се да го питам накъде е, а той отговори, че е за Топола и си чака някакви хора. Погледна ме с погнуса или поне така ми се стори. Извиних се и зачаках пак, но заради него шофьорите на идващите коли не ме виждаха. Трябваше да мръдна напред и да стоя почти на шосето. В главата ми почнаха да се редят неблагодатни за него мисли, които май го застигнаха, защото по едно време излезна от колата и ми каза да отида на по-подходяща отбивка малко по-надолу. Послушах го, защото въпреки внезапната му загриженост, продължаваше да ме закрива цялата. Освен това прецених, че сигурно иска да ме разкара, за да може да се представи добре пред предполагаемите чужденци, които чакаше и те да не помислят, че в България виреят отрепки. За момент обмислях напук да разпъна палатката пред колата му и да направя катун, разпръсквайки дрехи в ритуален кръг, ама се отказах. Извървях посоченото разстоянието от няколко метра и пак зачаках. Взе да се стъмва. Тъкмо се чудех дали е време да пиша на някого от чакащите ме да дойде да ме „спаси“, но се сетих за руснака от предишната история и реших, че няма да му направя тоя кеф!
Точно тогава спря една девойка от Варна, която за късмет (-а на Калина) се беше прицелила не просто в Камен бряг, а баш под Крушата…
