Когато в Еквадор срещнеш България чрез Колумбия| BashAdventure Blog

Набавянето на врата за стаята ми мога с чиста съвест да обявя за върхова точка на живота ми в Еквадор (Как НЕ ме чакаха на гарата в Еквадор) Все пак през четирите месеца в тази страна, ми се случиха и други хубави неща. Едно от тях беше, че със Зои не спирахме да пътуваме при всяка удала ни се възможност – предимно уикенди и почивни дни. Усилено тренирахме за голямото приключение, което ни предстоеше скоро, а именно едномесечно пътешествие с раница на гръб без конкретни план и посока. Трупахме и впечатления, придвижвайки се на стоп. Класацията ни уверено водеха пътуванията в пикап, защото друго си е на открито да те духа вятърът, а и можеш да избегнеш разговора с шофьорите, които често се опитваха да ни оженят за синовете си по телефона или поне да ни уредят среща. В настоящата ми история учудващо не бяхме в опасност в нито един момент, макар че зависи от гледната точка. Ако като мен смятате 4 пътувания на стоп, отиване сама с непознат в къщата му и разходка по тъмно в Еквадор за нещо обичайно, то значи този разказ не се различава по нищо от стоене вкъщи по време на коронавирус.

Един петък се чудехме какво да правим и решихме набързо да отскочим на 5100 метра височина. За целта вдигнахме палец и нещата почнаха да се случват. Качи ни доста странен индивид, който за малко да ни откаже от любимото ни вече занимание (стопа), но за щастие още следващите хора бързо оправиха нещата. Този не спря да ни пита не ни ли е страх и на два пъти отби неочаквано в нищото. Първо, искаше да ни черпи СОК в някакво убито капанче, а после настояваше да ни покаже маймуни, които теоретично стояха и не мърдаха от конкретно дърво навътре в гората. Е, получи му се – хвана ни страх! Хубавото беше, че пътуването ни с него не трая дълго и със следващите ни спътници пък счупихме безопасномера. Качиха ни полицаи. Бях малко разочарована обаче, защото не си бяха вдигнали решетките на прозорците и не се почувствах като престъпник. За сметка на това разбрах определението за еквадорско ченге – дебел мил човек, който спира да ти купи къпини и забравя да кара, когато говориш. Със Зои бяхме трогнати и от двата жеста на внимание. Добре че обаче късметът на Калина повтаря, защото другия път, когато ни качиха полицаи при различни обстоятелства, изживяването беше по-автентично. Бяха ни доста ядосани, защото ни сгащиха да стопираме по тъмно и съответно ни гледаха строго и не ни говориха през целия път – неимоверно усилие за средностатистически еквадорец. За всеки случай ни бяха щракнали и вратите на патрулката, като за да слезнем, единият ни отвори отвън. Настоящите представители на органите на реда бяха обаче доста приятни и ако следващото ни превозно средство не беше пикап, щях да си остана с тях и по цял ден да ям къпини на аванта.

Стигнахме Латакунга. Градът беше отправна точка за Котопакси – вторият по височина най-активен вулкан в света, последно изригнал 2015. Оказа се, че периодично бълва лава, като на около всеки 100 години действа по-сериозно и погубва стотици хора. На няколко пъти в миналото беше заличавал градчето напълно. Местните твърдяха, че този цикъл скоро се затваря, но по обясними причини реших, че няма как точно аз да съм такъв карък и на другия ден уверено поехме към върха. Вечерта преди това се насладих на купона, който се получи именно в нашия хостел (странно). Мястото се оказа притегателна точка за местни и чужденци. На Зои ѝ беше лошо и си легна рано, та аз поседях сама известно време, като размених две приказки със случайно момче. Случайни неща обаче няма…

Покоряването на Котопакси беше едно от най-трудните изкачвания досега в живота ми.

Началото се падаше на височина над Мусала и затова трудно дишахме и бая се озорихме. Случихме на много готин екскурзовод, който ни взе с джипката си от хостела. Първо спряхме в подножието, за да разгледаме музея. Ако някой не вярва на Грета, да иде да види там снимки на вулкана от преди 70/80 години, когато на същото място, където се намирахме, е било целогодишно бяло. Сега снегът започваше на около 4800 метра, като си беше баш снежно от 5100 нагоре.

Това беше и височината, която ние достигнахме. За да изкачиш оставащите 800 метра до върха, трябва специална подготовка и наличието на алпийска екипировка. Иначе пейзажът и гледките бяха един път! Такива почви и повърхност не бях виждала никога. Всичко приличаше като взето от чужда планета, но уви никъде не видях любимите ми извънземни. Нямаше дори разхвърляни лами. Обаче имаше хижа (refugio), откъдето си закупихме горещ шоколад и седнахме на съзерцание. Бях и особено горда, че се сдобих с печат за спомен, който грижливо пъхнах в книжката ми „100 национални туристически обекта“. Опитах се да разкажа за нея на Зои и гида, но не им стана ясно защо сме сложили под номер 30 мястото, където е заловен националния ни герой (Къкринското ханче)…

Следобеда решихме да се разходим из Латакунга и да разгледаме местните забележителности, които се свеждаха до църква, църква и църква. Мотаехме се безцелно, когато неочаквано попаднахме на площад със струпани много хора. Ако не чувах със собствените ми уши, каквото се случваше, а някой ми го беше разказал, щях да помисля, че тъкмо е изпил чаша аяуаска (халюциногенен бъркоч с крайно неприятен вкус, който пробвах по-нататък). Вихреше се метълски концерт – тук насред Еквадор! Искам да поясня, че наченки на НЕлатино музика бях чувала само и единствено в столицата Кито и дори там беше някаква сладникава боза. За сравнение на Джъстин Бийбър ще мятате бесни къчове. Спряхме да погледаме това чудо и тъкмо когато се отдалечавахме, някой ме извика по име. Обърнах се рязко, защото за приятелка от Тринидад и Тобаго знаех, но нямах спомен за познати еквадорски метъли (аутсайдери). Настигна ни момчето, с което размених двете приказки в хостела предишната вечер. Оказа се доста свеж и ни предложи да ни покаже града. За съжаление и с негова помощ не открихме други атракции освен църквите, но за сметка на това ядохме чучукара (chugchucara). Това е специалитет от Латакунга и околностите, който дори за мен беше гаден, въпреки че съдържа кожа от прасе. Честно казано не знам защо не ми хареса, защото освен този изкусителен за моите стандарти продукт, включваше свинско месо, платанос (пържени банани), моте (вид изсушена и третирана с други екстри царевица), емпанадас и какво ли още не. Най-вероятно се дължеше на кориандъра…

След “обилната“ вечеря продължихме да се разхождаме. Зои обаче продължаваше да е извън форма и каза, че отива да си полегне, за да може да е свежа за нощните мероприятия тип бар. Аз за сметка на това бях в разцвета на силите си и не исках да си почивам. Казах, че оставам да бродя из улиците на града. Тя ме попита дали ще съм спокойна сама с този непознат младеж, а аз кимнах за „да“, неразбирайки въпроса. След като с Естебан пообикаляхме и видях няколко лами (уви нарисувани), той ми предложи да ходим у тях. Веднага приех. И преди да ме помислите за такава, каквато ме сметна човекът от мотела в Колумбия, пояснявам, че бях привлечена от срещата с майката на това момче. Иначе и той не беше лош, де – оказа се четвърт хърватин по-висок от мен, което за еквадорските стандарти се счита гигант.

Влязохме в някакъв вътрешен двор, като преди това той отключи множество врати и решетки. Апартаментът му беше много спретнат, което не ме учуди, предвид жената, която ни посрещна. Почувствах се изцяло като в български дом, особено когато веднага ни впрегна да бачкаме. Връчи ни едни корнизи и почнахме да нижем пердета. После използва, че сме високи и ни помоли да ги закрепим към стената. Тя самата беше много нисичка и без да питам, ми стана ясно, че дядото хърватин не беше по майчина линия. „Българщината“ също се прояви, когато за награда получихме хиляди храна. Бях принудена да ям от десетките чинии, които се озоваха на масата за отрицателно време. Справих се блестящо, защото фразата „Яж, иначе ще ме обидиш“, ми беше до болка позната, а и чучукарата ме беше оставила гладна. След втората ми вечеря отидохме да вземем Зои от хостела. Естебан предложи да ни заведе до съседно градче на десет минути път с кола, което се славеше със сладоледа си. Разбрахме, че от там зарежда цял Еквадор, като имаше дори износ към други държави. Беше ясно, че по това време няма как да си закупим сладолед, но от скука тръгнахме. Добре, че приехме офертата, защото не наличието на студения десерт се оказа водещото, а превозното средство, с което се придвижихме до мястото. Знаете, че не съм фен на колите и типично по женски различавам само цветове, но BMW-то от 1978 ми привлече погледа. Тотално влязох във филма и веднага почнах да си завиждам.

Направихме кратка обиколка из центъра и видяхме гигантска статуя на сладолед. Естебан обаче ни забрани да излизаме от колата, защото било опасно. Разбирах, че някои части на Еквадор можеха да се мерят с Факултета, ама чак пък толкова… Не можахме и за дълго да се насладим на гледката отвисоко, на която той ни заведе. Бяхме се подготвили с вино в картонени кутия тип мляко, но не успяхме да го играем „Пловдив – Тепе – Айляк.“ Той ни пришпори и се принудихме да изпием виното на домашному.

На сутринта със Зои започнахме да търсим къде да закусим. Влязохме в произволно капанче и гледайки менюто, се чудехме каква е тази храна. Имаше някакви пържени работи, които изглеждаха баш гурме на фона на ориза, платаносите и авокадото, на които бях свикнала. В същия момент осъзнахме, че това е колумбийско място. Зад щанда ни посрещна младо момче, което ни пита откъде сме. Зои отвърна Америка и аз очаквах, че с това темата се изчерпа. Отдавна се бях научила, че няма нужда и аз да се обаждам след нея, защото обикновено още преди да съм си отворила устата, следваха възклицания и ахкания и аз бях тотално пренебрегвана. Ако пък случайно имаше пояснения за щата (Калифорния), нямаше да има значение дори да кажех, че съм от друга планета. Еквадорците са луди по САЩ и по западното крайбрежие, а и България според мен им звучи като Демократична република Сао Томе и Принсипи. Колумбиецът по някаква причина беше любопитен и попита и мен. Аз промърморих, че съм от България, като очаквах празен поглед. Той обаче уверено отвърна, че има приятел от там. Изобщо не се развълнувах: „Абе, имаш ти – your grandmother’s kite…” Ала той настояваше, че даже и име ми даде – Васил. Подскочих и запрелиствах фейсбук. Изкарах една снимка и младежът кимна, като този път той не показа много емоция. Явно според него беше нормално, че някакви двама от Демократична република Сао Томе и Принсипи се познават и са наминали през Еквадор, но за мен беше събитие! Васил е всъщност от моя университет и човекът, който ми разказа за програмата, която уви беше приключила за него. Изобщо нямах представа, че е преподавал именно в Латакунга и само бях чула, че се разкарвал с някакви колумбийци и ритал футбол с тях. (Василе, похвалиха те).

Така късметът на Калина проработи в няколко насоки:

1. Въодушевих се от тази индиректна среща с България.

2. Ядох различна и сравнително вкусна храна.

3. „Случайно“ се роди идеята да посетим Колумбия.

Последното се случи естествено, защото решихме, че Перу е твърде комерсиално и скъпо. Майка ми не одобряваше ходене до родината на Пабло Ескобар, но ние със Зои бяхме жадни за приключения…

След закуска Естебан ни взе с BMW-то си. Отново се почувствах като нещо средно между мутреса, тузарка и позьорка. Новият ни приятел ни закара пак до сладоледеното градче Салседо и този път си закупихме от безценния продукт. Беше вкусен, макар и доста прост на вид. Напомни ми за комунистическите куриози, които ядях, като бях малка. По-скоро беше като подсладен лед на пръчка, ама карай.

Наблизо имаше и езеро, а от едната му страна плаж. Беше пълно с хора и деца (да, две отделни неща са). Ние се изтегнахме на тревата, недалеч от нашата ретро кола, ядейки ретро сладолед. Познатото чувство на завист ме налегна, но исках и бай Тошо да ме види отнякъде – щеше да одобри.

Денят напредваше и решихме, че е време да си ходим, защото утре бяхме на училище. Преди да се разделим, Естебан настоя да минем през тях, защото майка му искала да ни види. За миг не се учудих, че жената пак беше наредила масата. Това обаче, което ме трогна неочаквано, бяха подаръците и прегръдките, които получихме. Коледа наближаваше, а еквадорците са много набожни. Следователно се сдобихме с религиозни фигурки. Можех да избирам между Дева Мария и Иисус Христос – трудна работа. Не исках да си донеса гнева на някого от двама им и казах, че Зои може да вземе и двата подаръка. После ние се отправихме към дома. Качи ни тираджия, който ми се видя много съмнителен по някаква причина. Нямаше реален повод за това, но аз се вкарах във филма. Затова му снимах стикера и го пратих на наш общ приятел венецуелец с текст: „Ако нещо ни се случи, търси ей тоя.“ Марио бързо върна съобщение пълно с много въпросителни. На мен не ми се пишеха подробности и не отговорих. Добре че му бяхме ясни с нашите безумия, та беше решил да изчака и не уведоми властите веднага. Оказа се, че няма и нужда, защото шофьорът ни просто беше мълчалив, но явно с нежна душа. След като видя, че се опитвам да заснема залеза, услужливо спря баш на завой без видимост тъкмо когато бяхме на тесен път с бездна от едната страна. Аз обясних, че може да продължава да кара. Ала той настоя, защото навярно се чувстваше сигурен в масивното си превозно средство и няколко полетели коли в пропастта щяха просто да разнообразят тираджийското му ежедневие.