Пътуването върху тир в Колумбия от предишната ми история “Върху тир в Паломино – как да не правите в Колумбия” oпределено вдигна високо адреналиновата летва и вече се чудех как да я надскоча. Не чаках дълго. Този път беше различно превозно средство – не толкова екстравагантно, но пък ме хвана повече страх. Причините бяха две: онази нощ вече бях изпила известно количество ром на бордюр преди возенето, а и фразата „Няма да се излагаме пред чужденците“ е дълбоко вкопана в българската ми същност. В настоящите събития обаче се притесних, защото първо – нямах дори ферментиращ сок от банани и второ – единствената чужденка наоколо беше Зои, а на кого му пука за американците. Ta…
След като се сбогувахме с Мария и нейния приятел по пладне (за нас сутрин), със спътничката ми се метнахме на някакъв автобус обратно до Санта Марта, откъдето планирахме да хванем друг до следващата ни цел. Вече се беше стъмнило, когато се озовахме на гарата в града.
Tрябваше да поемем към Минка – мястото с най-големия хамак в света. Слизайки от автобуса, не се чудихме и секунда как да се придвижим по-натам, защото някакъв индивид буквално ме грабна с все раницата и ме постави в задната част на седалката на мотор. Видях, че Зои беше инсталирана по същия начин на друг мотор.
Оказа се, че това превозно средство играеше ролята едновременно на такси, автобус и маршрутка до въпросното място. Нямало друг начин. Така започнаха едни от най-дългите 30 минути в живота ми. Първоначално ми беше много забавно, защото не се возех често на мотор. Забавлявах се дори, когато изпреварвахме кола, изпреварваща автобус, който пък изпреварваше такси „Тук тук“. Пусках залози и колко пешеходци ще ударим по трасето, но те се оказваха много ловки и се бяха научили, че зебрите не служат за нищо и умело прибягваха между превозните средства, чертаейки красиви кардиограми. По едно време обаче излязохме извън града и тълпите и колите изчезнаха, а с тях изчезнаха и светлините. Озовахме се на тесен път със завои, а отстрани имаше само гора… И пълен мрак. Виждах пред себе си Зои на другия мотор, но това само увеличи притеснението ми, че вместо един (аз обичайно забъркана сама в някакъв стоп), ще има два трупа.
Скоро вече наистина бяхме единствени на тоя пуст път – нямаше преминаващи в никаква посока, а явно и никой не живееше наоколо. Имаше само дървета. Замислих се как буквално бяхме завлечени от тия двама непознати на някакви си мотори в нищото. Хвана ме наистина страх – МЕН. Погледнах нагоре и поне за момент се разведрих с наличието на много звезди в небето. Спомних си за Рожен и за България и ми стана криво, че трябва да свърша тук и дори няма да видя античната машина за лимонада на леля Панура в село Козичино… Реших да си пусна локацията, та поне да ми намерят останките, за да може да ги разпръснат или около Кристал, или на Градина. Точно пък в тоя момент за късмет (-а на Калина) взехме, че пристигнахме. Изсипаха ни рязко в центъра на Минка, взеха си парите и набързо си тръгнаха, за да може да предизвикват инфаркти на още чужденци. Ние със Зои се огледахме и скоро намерихме хостел. Настаниха ни в помещение заедно с четирима аржентинци. Аз прецених степента на хъркане, което може да се сформира през нощта и казах, че ще спя на хамака отвън. Преди да си легнем, аржентинците ни свириха на укулеле.
Сутринта се освежихме с направения от новите ни приятели мате (горчив техен чай с повечко кофеин) и заедно отидохме до едни водопади, които се водеха атракция в района.
Водата беше мраз и аз се въздържах да влизам, но Зои, навикнала на ледения океан на Калифорния, се чувстваше като в Гърция. След това се върнахме в селото и започнахме да оглеждаме как да стигнем до най-големия хамак в света, тоест измервахме отгоре до долу двайсетина колумбийци на моторчета около нас и преценявахме кои да си изберем. Бяха ни наобиколили и предлагаха всевъзможни цени чрез надвикване и блъскане. Явно накрая анализът ми даде резултат, защото моят шофьор се оказа роден на моята дата, но с десет години по-млад от мен. Паснахме си.
Пътят нагоре беше типичен колумбийски – тесен и без асфалт, пълен с рискови маневри като преминаване върху широка педя летва (мост), докато шофьорът ти е обърнат назад и дава акъл на задните да внимават. Все пак стигнахме и пред нас се разкри 360 градусова гледка.
Явно се бяхме изкачили доста високо, защото се виждаше всичко. Освен най-големия хамак, имаше много по-малки, както и огромни мрежи, които просто не се люлееха. 
Почнахме да изпробваме всичките, а аз специално ги повторих и потретих, защото както знаете, обичам да лежа и да си завиждам. Пихме бири, които си купихме от бара построен там. Към него имаше и хостел, който обаче беше доста скъп и не беше за парцали като нас. След известно мотаене решихме, че е време да потегляме, защото имахме за цел друг водопад.
Оказа се обаче, че няма да успеем, защото денят преваляше, понеже се бяхме замотали дори без наличието на Гери, местеща неща от пликче в пликче. Имаше риск да замръкнем, макар и бързайки, защото на няколко пъти учтиво (със заплахи и псувни) отказахме на мотористите, предлагащи ни превоз надолу. Скоро спряхме дори да срещаме такива. По едно време отнякъде обаче се появиха трима. Ние преценили вече ситуацията, се съгласихме да ни метнат срещу съответната сума. Да, но бяхме общо шест. Това явно се оказа без значение, защото шофьорите ни бързо изчислиха масата ни, силата на инерцията и възможността да вземат едни пари независимо от последствията и ни наредиха да се качим: „Дебел със слаб, слаб с дебел“ плюс шофьора. Начислена към отбор Слаби, зарадвана се метнах. Бях особено щастлива и поради факта, че ме бяха прикачили към най-дебелия, което говореше добре за мен. Иначе смятам, че и десет да бяхме, щяха да измислят нещо. Например сами да се возим по трима и да хвърляме чоп кой да е шофьор, което прави девет, а те да задържат десетия като залог, че ще им върнем моторетките после.
Колумбийците наистина правят всичко само и само да изкарат някой лев (песо). Така веднъж в един бар си купихме бири пак с въпросните аржентинци и стояхме прави в кръгче. Нито в един момент не бяхме ползвали сепаре, маса, стол, табуретка, ъгълче на бар, закачалка на бар, чужда маса, чуждо ъгълче, помощ от приятел (барман), а просто леко се поклащахме в такт с музиката. След като обаче си изпихме бирите и мина известно време, някакъв от персонала ни почука по рамото и ни каза или да консумираме още нещо, или да си ходим. Помня, че Зои направи тогава грандиозен скандал и типично по американски искаше да говори с управителя, който обаче просто потвърди казаното. Аз вместо да се разправям, побързах да се насоча към бара, защото не получавах често такива наредби. Обаче, като изключим това, че те карат да пиеш, няма нищо хубаво в алчността и лъжите, които колумбийците прилагат, за да ти измъкнат парите. Наистина нямат нищо общо с милите ми еквадорци!
На другия ден се сбогувахме с аржентинците, защото ни се разминаваха плановете, но се разбрахме да се съберем пак след няколко дни в Картахена. Аз бях набелязала преди това
… фестивала в Баранки(л)я, който за късмет (-а знаете на кого) се падаше по време на пътешествието ни в Колумбия. Карнавалът е най-големият в страната, както и един от най-зрелищните в света. Най-хубавото беше, че бяхме уговорили спане у приятел на приятелка (Светлана Сушко) и щяхме да сме в безопасност и да имаме местен екскурзовод. Стана точно обратното…
Още в автобуса, както си чатехме с въпросния колумбиец и се разбирахме къде да се чакаме, той спря да отговаря. Първо замлъкна, а после явно ни блокира, защото не получаваше съобщенията ни. Обажданията ни също не се увенчаха с успех. Не знам какво му стана на този човек, защото буквално до преди да пристигнем, ни даваше заръки къде да слезем, осведомяваше ни докъде е стигнал с колата, а и ни прати снимки как изглежда, за да се познаем. Като цяло обаче се държеше странно, защото на няколко пъти ни предупреди колко е опасно в града в леко истеричен стил. Затова мисля, че вариантите са три:
1. Отказал се е да дойде, защото е решил, че качвайки в колата си две бели чужденки, ще бъде забелязан от хората от местния картел. Те неминуемо ще го проследят до къщата, за да ни отвлекат за откуп, а на него ще му вземат най-ценното – видеокасетите, бурканите с папая, запасите с обезглавени кокошки, както и спестяванията, събирани за врати, ако следваме еквадорския пример.
2. Хората от картела са го застигнали преди срещата и са го довършили.
3. Слязъл е да пикае и е бил изяден от лама.
Ние със Зои все пак се озовахме на нещо като голяма спирка, където спираха множество автобуси и таксита. Решихме да почакаме малко, в случай че човекът се появи. Някакви хора постоянно ни питаха дали имаме нужда от такси, но ние чакахме ли чакахме и така близо час. Постепенно такситата и тълпите изчезнаха, защото наближаваше полунощ. Напомням, че в Колумбия да си на улицата по тъмно е равносилно на Тръмп президент (хем глупаво, хем опасно). Местните го знаеха и по едно време се оказахме сами заедно с един явно много надъхан таксиджия, заблуден друг човек и жена с бебе. Детето беше поставено в чугунено корито върху празна будка за вестници. Гледайки тази идилия, се чудехме какво да правим. Заради фестивала всички хостели и подобни в града бяха резервирани, а малкото останали бяха по над $100. Зои предложи да идем в някой клуб и там да прекараме нощта, но поради наличието на раници не ми се виждаше добра идея. Освен това ми беше ясно как ще се чувствам неспала на другия ден на карнавала.
На булеварда ставаше все по-пусто и знаейки, че съм в Колумбия, а не в Еквадор, направо си се стреснах. Затова реших да предприема действия. Отидох и развалих седянката на останалите трима, без да броим бебето. Почнах да ги разпитвам дали имат къде да ни настанят или дали познават някого, който би ни приютил – дори такъв само с двор, където може да си опънем палатката. Отговориха отрицателно, но единият мъж услужливо предложи да разпънем ей там, посочвайки празното пространство между сергиите, защото те щели да стоят тука до 3 часа́ и сме щели да бъдем в безопасност. Не стана ясно какво правим след това… Другият пък се оживи, като каза, че заради фестивала имало много палаткуващи в градския парк, където пазела полицията и да сме ходели там. Визуализирах себе си в палатка в градинката на Народния театър и някак си се отказах. Притеснението ми нарастваше, защото решение не се виждаше, а нощта напредваше. Изведнъж таксиджията каза, че знае едно място, където може да отседнем. Испанският ми макар и след 4 месеца не беше перфектен, та не разбрах за какво става дума. Обаче двете със Зои се качихме уверено в колата му и потеглихме. По пътя я попитах дали на нея ѝ е станало ясно, а тя ми отговори, че май ни водят в мотел за тираджии. Оказа се права. Озовахме се пред нещо като сграда, което беше долепено до бензиностанция и плахо влязохме, заставайки пред рецепцията. Някакъв индивид ни измери отгоре до долу с поглед и според мен ни сметна за проститутки. Аз тематично бях с къса дънкова пола. За начало попитахме дали имат места предвид фестивала. Този кимна утвърдително. Последва въпрос за цена. 28 000 песос. Аз аха да направя циганско колело от радост, но Зои ме сръга и ми каза да не показваме, че сме „богати“. Пояснявам, че това беше нормалната сума на човек, която принципно заплащахме за нощувки, като се е случвало да плащаме и над 30 000 (около 13 лева). Зои извади пари да плати и за двете, но ни върнаха повече ресто. Гледахме в недоумение, докато не ни просветна, че човекът беше съобщил цената за двете ни общо! Така това се оказа най-евтиното спане в Колумбия, но тъкмо преди да ликуваме, ни осени едно прозрение – представихме си къде значи отивахме да спим…
Последвахме някаква лелка, която започна да ни води през безкрайни коридори с просветваща на пресекулки лампа. Стените бяха бели и мястото приличаше на лудница. Пред нас и зад нас се затваряха междинни врати и решетки и лабиринтът продължаваше. Чуваха се неясни звуци. Изведнъж спряхме пред някаква остъргана врата и ни отключиха стаята. Вляво имаше двойно легло, което дори за моите стандарти беше най-гнусното в живота ми, та си правете сметката. Банята беше метър на метър с мръсна тоалетна и една тръба в средата, която се водеше за душ. Самото помещение нямаше врата, а беше отделено с мушамено перде. Извадихме си спалните чували и някак си се накарахме да легнем на въпросното легло.
Теглихме чоп кой да спи до стената, която имаше жълто-кафяв цвят с неясни лайняно-червени петна. Некъсметът очаквано се падна на Зои.
Тя разстла едно одеяло по дължината на стената, за да не я докосне не дай си Боже през нощта. Все пак отчетохме факта, че бяхме оцелели и вече в безопасност. Дори уведомихме близките си по телефона. Аз лично спестих на майка ми къде сме и как се бяхме озовали тук и казах, че съм добре. Точно тогава това беше под съмнение, защото ловях навън интернета на бензиностанцията, седейки на бордюра с късата ми пола. Някакви тираджии минаваха покрай мен и ми смигаха. Зои също реши да успокои родителите си и добре, че го направи, защото майка ѝ ѝ беше написала съобщение предишния ден, че ако не чуе нищо от нея в следващите 24 часа, я пуска за национално издирване. Общо взето отвсякъде ни се размина на косъм. Ала цялото това нещо напълно си струваше, защото си създадохме спомени за цял живот, а и карнавалът на другия ден беше страхотен.
Още обаче продължавам да се чудя какво е станало с онзи колумбиец, който трябваше да ни чака, защото историята и до днес мълчи. Дано наистина го е изяла някоя лама, защото ако са му задигнали спестяванията за закупуване на врати, (виж “Как НЕ ме чакаха на гарата в Еквадор“), много му съчувствам.
