Чакахме около половин час с вдигнат палец в посока Малко Търново. Мисля, че мина само една кола, която беше пълна и съответно не спря. Стана тъмно и ние взехме решението да се върнем на чакълестия път и да опънем палатката някъде встрани. Точно тогава от там се зададе кола, подмина ни и спря на моста, който беше няколко метра по-надолу на шосето. Двама младежи слезнаха до реката и взеха нещо да гледат и да се суетят. Ние ги отразихме, но не им обръщахме внимание, докато след малко те не започнаха да се приближават. Аз спокойна констатирах факта и не се притесних много, защото 60-те стопа в Еквадор ме бяха калили, но Гери, която беше с гръб към идващите, се стресна. Не се обърна, но взе да преговаря на глас дали притежаваме нож. Единият ни приближаваше бавно и май го беше страх повече и от нас, а другият направо изостана. Скоро все пак стигнаха и ни запитаха какво си мислим, че правим на този необитаем път. Не знам дали Гери измъдри тази отбранителна лъжа на момента или я беше прехвърляла успоредно с разсъжденията на тема нож, но уверено отговори: „Чакаме да мине маршрутката!“. На всички ни беше ясно, че такова нещо няма, защото подобни превозни средства минават тук евентуално два пъти седмично. Момчето реши да изрече този безспорен факт на глас и обясни, че е местен и добре информиран. Гери обаче го контрира: „Аааа, има – аз сега проверих. След малко идва“. Все още стояхме на разстояние и се гледахме с недоверие, но изведнъж същият младеж попита: „Тази карта на Странджа нова ли е?“. Гери не очакваше такъв въпрос, а сигурно нещо от типа на: „Как предпочитате да ви вземем бъбреците?“. Подаде му картата, защото човекът я поиска, за да види изданието и дали е правена от майка му… Това мигом стопи ледовете и си станахме най-добри приятели. Минута по-късно вече пътувахме към къщата на техен приятел, където ни посрещнаха още две момчета и където прекарахме нощта. Ядохме зеленчуци от градината, риба от реката и мезета от дивеч; пихме домашна ракия; пяха ни Странджански песни; споделиха ни болката си по убитите животни, които, както вече се разбра, не са имали чума; разказаха ни местни легенди и предания, но най-вече – много се смяхме! Оказа се, че в колата, която мина, докато си криехме раниците, са били бащата на един и братът на друг от компанията. Те споделили, че по пътя бродят някакви момичета, но тук присъстващите само им се изсмели и не им повярвали. Когато обаче им съобщили и за нашето връщане, нашите спасители признаха, че дошли на моста, за да проверят първо дали наистина съществуваме и ако е така, да ни предложат подслон. Дори се били хванали на бас дали ще приемем. Чак тогава разбрахме защо когато влязохме в двора, другите двама се ококориха и ни гледаха с почуда. Като цяло се разбра, че из цяла Странджа се носят слухове за нас и едното момче всъщност ни видяло още в село Костѝ, откъдето е родом. Зарадвана си представих как пристигаме утре в Малко Търново, където вече ни очакват с тържествено опънат червен килим и множество ракийки и сиренца! На сутринта се сбогувахме с нашите гостоприемни домакини и на стоп ни взе един недочуващ възрастен човек. Остави ни на отбивката за древното светилище „Камъка“ и ние тръгнахме през гората.
Странджа определено е едно магическо място не само защото едно време тук е било навалица от траки, чиито останки са често неразбрани и неразгадани. Растителността е по-особена, а горите сякаш са по-дълбоки и притихнали. Например, онемяваш пред често срещания странджански дъб (лъжник), който впечатлява с понякога възраст от над 1000 години. Дивото и свободният дух на планината се усещат не само по виещите чакали нощем, а и по липсата на човешки крак по тези земи. Когато се изкачихме до изсечените скални кръгове при „Камъка“, пред нас се откри невероятна гледка. Просто седнах там в нищото и ме налегна един айляк… 
С Гери разбира се, не пропуснахме да минем през „Провиралото“, където се пречистих от всички грехове и с голяма сила започнах да трупам нови!
Върнахме се отново на шосето и този път ни качи граничар. Разказа ни мъдрости от работата си: какъв вид стълба да използваш, за да се прехвърлиш най-бързо през оградата; как да поздравиш бежанец, когото си залавял и връщал няколко пъти в Турция и който ти е вече скъп приятел; как да разпознаеш мигранти, които сноват из Малко Търново, докато другите ги чакат в храстите; какво е качеството на самата ограда и има ли то почва у нас. В сладки приказки стигнахме града и се настанихме в нещо, което си беше направо хотел. Историческият музей се оказа много интересен, а и там се запознахме с двойка италианец и полякиня, които според мен бяха тръгнали за Истанбул, но някак бяха попаднали в този див край. С тях се засякохме малко по-късно в информационния център, където дружно се спазарихме за цената на приключенията, които си бяхме набелязали в района – гробницата на богинята Бастет, най-високият връх в българската част на Странджа и тракийското светилище Мишкова нива. Още тогава се заклех, че на другия ден ще бъда безпристрастен преводач, защото човекът щеше да ни разказва на български, а чужденците някак бяха пропуснали да научат нашия език. При кандидатстване за работа щях определно да си пиша в CV-то преводаческия си опит от Костѝ и Малко Търново.
На сутринта се натоварихме в един джип и пътешествието започна. Бастет обаче се оказа не египетска богиня, а проста тракийка, която на всичкото отгоре вместо да тъне в разкош в новия си дом край някоя пирамида, решила да се върне на старини в родината си и да умре в Странджа. След себе си повлякла още луди глави, които я следвали хиляди километри и на края я заровили в пещера, като изсекли котешка глава на входа, защото това животно ѝ било на сърце. Аха да се разочаровам, понеже страстта ми към мистерии е пословична, когато в историята се намесиха: древна иманярска карта, която екскурзоводът ни беше виждал на снимка; предупрежденията на баба Ванга там да не се копае, защото не му е дошло времето; мистиката около делата на Людмила Живкова; и най-вече разкритията от 2018, когато с помощта на модерен георадар използван за първи път, се видели подземни коридори и симетричен метален обект на 18 метра дълбочина! Въображението ми вече рисуваше любимите ми извънземни, които седят долу в тъмното и чакат да бъдат спасени, или сандък със съкровище, над което тегне черно проклятие. Вече прехвърлях наум кои от познатите ми биха се навили да грабнем лопатите, за да може да станем или богати, или да разширим биоразнообразието в приятелския ни кръг…
Следващата ни спирка беше връх Голямо Градище, който изкачихме за 6 минути. Беше по-скоро хълм, отколкото връх, но отгоре се разкри красива гледка към турската част на Странджа. След най-високата точка в българската част на планината, се отправихме към Мишкова нива. Светилището е много интересно – виждат се големи запазени блокове, които са били част от куполен храм, но един от тях наскоро паднал на земята поради човешка немарливост. Охрана там нямаше и се случвало примати дори да палят огън върху каменните останки. Така обектът се оказа от най-застрашените паметници в Европа, който се нуждае от спешна консервацията и реставрацията, за да не изчезне в следващите няколко десетки години. Трябва да се знае, че и трите места, които посетихме, имат граничен статут и е нужно да се сдобиете с разрешително от полицията. Ако имате проблеми, притежавам номера на един граничар…
Завърнахме се успешно в града и се сбогувахме с нашия страхотен екскурзовод и момичето от информационния център. Чуждестранните ни приятели отидоха на гарата, която беше и казино, за да чакат маршрутка, а ние почнахме да се размотаваме из центъра. Докато чертаехме план за следващата ни цел, стоейки пред едно кафене, ни заговориха група много весели чичковци. Единият се оказа не само главният редактор на вестник „Странджа“, но и близък приятел на бургаския поет Христо Фотев. Разказа ни интересни истории за посещението на твореца в Малко Търново и ни изрецитира негово стихотворение – там насред мегдана… Слушахме усмихнати, а последния брой на вестника, който получихме като подарък, грижливо прибрахме в раниците. Скоро аз, Гери и Шуменското отново бяхме на път и чакахме някой да ни вземе на стоп. Този път спря млада жена, която специално се отби, за да ни закара до водопад Докузак. С любов ни разказа за село Стоилово, където има къща и ни покани догодина да дойдем на Еньовден, за да участваме в мистичния ритуал. Обещах си да отида, макар че не знам как ще издържа частта с неговоренето по време на „мълчаната вода“… 
От водопада извървяхме пеша разстоянието до главния път и зачакахме. Взе ни млад човек, който ни остави на разклона за село Бръшлян. Още в началото ни се изпречи каменна плоча, на която беше изписана част от химна на Странджа. Именно за тази мелодия към текста, спорят всички балкански народи във филма „Чия е тази песен“. 
Продължихме и влизайки в селото, се заговорихме с един дядо, който ни подари ябълки. Запитахме го къде да отседнем и той ни прати при Сийка и Дончо, но по пътя ни срещна баба Станка, която гледа пчели с дядо Вълчо, който е бил 30 години шофьор в Бургас. Тя ни заведе при леля Нанка, където спахме, а на другия ден се запознахме с баба Цонка, която има котката Манда (старо странджанско име), кокошката Мая Манолова и петела Бойко Борисов! С леля Марулка си говорихме до църквата и килийното училище.
Следобеда се разходихме до параклис „Св. Панталеймон“, от който на връщане ни настигна в гората някакъв човек, който приличаше на бежанец. Въоръжихме с някакви геги за всеки случай, но той се оказа прост гъбар… Даже по-късно го срещнахме пред смесения магазин, откъдето Гери си закупи си-рен-це, независимо че леля Нанка ни беше спретнала вечеря. Преди яденето обаче, надраскахме някакви имена и адреси в счетоводната ѝ книга, за да няма проблеми с НАП. Домакинята ни беше много приказлива и най-вече разказваше за внука си, който бил в Германия, но мислел да се връща. Освен с него, страшно се гордееше и с рецептата си за мекици, която и до ден днешен крие от цялото село. На другата сутрин разбрахме защо. След вкусната закуска разгледахме етнографския музей и започнахме да обикаляме селото. Бръшлян е обявен за архитектурен резерват, защото къщите са автентични с характерна странджанска архитектура. Някои са на над 200 години. Къщата на леля Нанка не беше изключение – много красива и допълваща магията на това място. 
Решихме да отидем до параклис „Св. Петка“, който беше извън селото. Пресичайки главния път, се натъкнахме на камион пълен с дървесина. Типично в мой стил, директно попитах шофьора дали това е легално. Той кимна утвърдително, но според мен работата не му беше чиста, особено имайки предвид, че набързо ни подкупи с ябълки. Продължихме и стигнахме параклиса. Там се натъкнахме на табела, обозначаваща наличието на космически стълб, чрез който можеш да се заредиш с енергия. Застанахме мирно и зачакахме. Уви, дори ушите ми не заглъхнаха този път, но Гери твърдеше, че е усетила нещо. Свих рамене и се помолих силата, с която навярно се беше сдобила, да увеличи скоростта ѝ на местене на пликчета в бъдеще… След кратък престой се върнахме в Бръшлян, където станахме свидетели на фолклорната програма, която леля Нанка и още девет жени представяха на група чужденци. Оказа се, че два пъти дневно жените се обличат в носии и пеят и танцуват пред идващите туристи. 
Преди това гостите отиват да ядат от зелника на някой си бай Иван. Явно местните добре развиваха селския туризъм, но в цялата работа се оказа, че има един губещ. Баба Цонка (притежателката на политици от птичи вид) се чувстваше обидена, защото не искали да я включат в женския певчески състав. Твърдеше, че дори когато имало болни, никой не я викал, защото не била родом от Бръшлян. Дискриминацията си казваше думата и по родните села…
След дълго сбогуване с леля Нанка отново зачакахме на главния път. Целта ни беше Бургас, където гостоприемната ни домакиня спомена, че прекарва зимите. Качиха ни двойка литовци, които ни оставиха в центъра на града, откъдето поехме към гарата. Нощният влак за София, обаче не се оказа краят на тази одисея.
След около месец в пощата ми пристигна писмо. Дори не знам как беше дошло, защото адресът ми на пощенския плик беше наполовина пълен. Подател нямаше, но за сметка на това идваше от Бургас. Не знам дали от НАП бяха намерили счетоводната книга на леля Нанка, но пък леля Нанка беше намерила мен…
