Когато се качих на aвтобуса от Кито до градчето, където щях да преподавам английски език няколко месеца, нямах идея какво ме очаква. Представете си, отивах съвсем сама в централен Еквадор, където теорeтично трябваше да ме чакат на гарата и да ме заведат в бъдещия ми временен дом. Е, не се случи точно така, но пък за сметка на това галих прасе. По пътя започнаха да се менят невероятни картини – безкрайни бездни, отвесни скали, живописни ждрела и спускащи се водопади, чиято вода пресичaше асфалта и се разливаше по шосето. Някакви лиани и други странни растения в неописуеми зелени нюанси се стелеха отстрани на пътя. Имаше буквално от всичко невиждано, та можеше и Йети да прибяга. Чак се разчувствах и ревнах, виждайки тази неземна красота и си казах, че късметът на Калина този път превъртя късметомера. Иначе завиждайки си от видяното, всъщност бях хиляди напрегната да не изпусна къде да сляза. Не е било нужно, но явно неволно съм искала да стигна до конкретното прасе, а не до някое друго. След като се отклонихме от главния път, започнаха да се нижат градчета с бараки, ламарини и хамаци – хлипах от умиление. Опитах се да разговарям с една жена, която седна до мен, нo не знаех капчица испански и със същия успех, аха да превключа на урду.
Автобусът спря пред една празна сергия и се оказах на пазара, ама без пазар. Аз и куфарът ми се озовахме насред Еквадор и никой не ме очакваше, защото типично по еквадорски, никой не знаеше, че пристигам.
Нямаше как да звънна, защото все още не си бях купила тамошна сим карта. Близо до мен обаче, зърнах жена в нещо еквивалентно на нашия клекшоп. Тя сигурно се възползваше от липсата на конкуренция в днешния НЕпазарен ден и правеше еквадорски милиони, докато другите навярно се изтягаха по хамаците или затваряха банани в буркани. Напънах се да ѝ обясня, че трябва да се обадя. От всичките 15 думи, които знаех на испански, мисля, че използвах 22! Жената беше много мила и ми връчи слушалката на телефон с шайба от 1984-та. По-късно установих, че там още са вървежни и видеокасетите, а компютърните клубове бяха главният източник на интернет. Притежавах 3 номера – на семейството, при което отивах да живея, на ментора в училището, където щях да преподавам и спешен номер за връзка с агенцията, чрез която дойдох. На първия номер никой не отговори. На втория вдигна жена и аз почнах да говоря. Според мен просто започнаха да се леят някакви несвързани думи, защото тя нищо не разбра. Аз настоявах! По едно време тя изненадващо ме запита на английски със силен акцент: „WHAT IS YOUR PROBLEM?“. Въздъхнах и щях да ревна. Криво ляво заобяснявах пак коя съм и че никой не ме чака, а продавачката поясни къде се намираме, за да дойдат да ме евакуират. Приключвайки разговора, не знаех дали тази жена ще дойде да ме спаси или просто ми тегли една по телефона. Идвайки от България, реших, че е второто. Важно е да отбележа, че това всъщност беше учителка по английски език, с която предпочитах да говоря на испански още от първата ми седмица в училището (напомням, че знаех 15 думи). Така беше и с останалите преподаватели англофили, а по-късно разбрах, че така стоят нещата и в цял Еквадор… Следователно на втората седмица аз сериозно вече обмислях да почна да преподавам испански някъде, защото очевидно се вписвах в тукашните критерии.
Излишно е да казвам, че на третия номер (за спешни случаи) никой не вдигна – все пак беше събота. Колко пък може да е спешно? Последва безсмислено от моя страна действие, но бях отчаяна. Отскочих до отсрещния интернет клуб и написах мейл на агенцията. Не знам защо в този момент бях решила, че някой седи уикенда и чака да пристигат мейли от доброволците. Мисля, че отговорът дойде сравнително бързо за еквадорските стандарти – след има няма четири дена. Още тогава пресметнах, че за толкова дни може да ме оглозга някоя лама, ако остана на улицата и си помогнах сама. Спрях едно тамошно такси (камионче тип „Тук тук“) и посочих адреса, който имах на лист хартия. Оставиха ме пред китайски ресторант… Отвън седеше старец и някакви деца се валяха в прахта. Влязох и започнах с моите 15 думи на испански. Струпаха се хора. Всички се впрегнаха да разшифроват какво казвам – разтвориха карта на звездното небе, хвърляха боб, извадиха магическо кълбо, редиха карти, но така и не се получи. Едно обаче разбрах аз – лицето, което търсех, си идваше утре (mañana си е mañana). Строполих се на един стол и се огледах за валидол. Те явно видяха моето отчаяние и започнаха да ме успокояват. Предложиха ми храна и сокове, убеждаваха ме, че всичко ще е наред, че сега ще се обадят някъде си. Осъзнавах, че чупя тъпомера с всяка изминала секунда, идвайки в тази страна, която е на хиляди километра от всичко познато и където наистина няма кой да ми помогне! Никой дори нямаше как да разбере, че имам нужда от помощ, а щяха след месеци евентуално да намерят писмо в бутилка, да зърнат гълъб вестоносец или някой димен сигнал. Обаче изведнъж се отпуснах и успокоих. Просто тези хора бяха страшно мили и почувствах, че нещата ще се наредят. Зачаках да видя дали усещането ми е оправдано. Междувременно едно момиченце не спираше да ме гледа с огромно любопитство, защото със сигурност бях първата, а най-вероятно и последната чужденка, която виждаше. Разбрах, че се казва Алина – почти адашка.
По едно време едната жена ми съобщи, че идват да ме вземат. Изобщо не разбрах кой идва и къде ще ме води, но се качих в една кола при някакво момче, което ме отведе на около 10 минути извън градчето.
По-късно разбрах, че това е племенникът на моя домакин. Съответно през нощта спах в къщата на сестрата на бъдещия ми хазяин. Първо обаче, се сблъсках с прасето, кокошките, ферментиращото какао, което прескачаш, за да влезнеш в къщата, палмите, портокалите, папаята, бананите, комарите, ламаринените покриви, недовършените стени, реката в задния двор и една огромна гостоприемност! Момчето ми отстъпи леглото си, което беше с балдахини.
Така за една нощ станах принцеса, което сигурно беше наказание за липсата на подобна детска мечта у мен. За сметка на това досега така и не съм притежавала кон на веранда…
Престоят ми у това семейство беше страхотен и се допълни с разходка до вулкан, която ми устроиха на следващия ден. Еквадорците са си такива – искат да дават и да показват. В по-късните ми приключения на стоп често се случваше тираджии да спрат, за да ни купят някаква храна, която на всяка цена трябва да опитаме или да се отклонят от пътя си и да ни закарат до невероятна гледка, която трябва обезателно да видим. Вулканът, до който отидохме тогава, се казва Килотоа и в кратера му има красиво езеро. Пътувайки, за час и половина от тропичен климат с типичната жега и влажност, се озовахме в район с храсти и треви, където беше доста студено.
По пътя видях хора от коренното население, които говорят кичуа (кечуа), носят пончо и влачат лами след себе си. Обличат се шарено и някои дори не знаят испански. Принципно не са от най-дружелюбните към туристи, но не ги виня – аман от пришълци!
Паркирахме колата и пред нас се разкри гледката към езерото. Беше мъгливо, но все пак впечатляващо. Поехме по пътя надолу, за да стигнем до сърцевината на вулкана. Именно слизайки надолу, се влюбих от пръв поглед! Логично, че не беше в еквадорец, имайки предвид, че всички ми стигат до миглите, а в малка алпáка!! Беше очарователна и характеристиката ѝ на нещо средно между магаре, камилче и овца, ѝ пасваше идеално. Много исках да си я взема за вкъщи и да я заменя с коня, който бях мечтала да си гледам на верандата. Само си представих как я разхождам из софийските улици и за снимки събирам по левче, а за галене по два, което ще ми осигури старините. Явно не бях първата, която се беше сетила за това, защото собственикът ми поиска пари, но в суматохата минах на аванта – късметът на Калина не ми изневери.
Наобратно нагоре по пътеката се притесних, че моите временни домакини ще починат от умора и неминуемо ще ме вкарат в затвора, защото с моите 15 думи няма да мога да обясня, че нямам вина. А и една от тези думи беше „пъстърва – trucha”, което дължа на моята приятелка Габи. Бях ѝ много благодарна, задето миг по-рано разбрах какво точно има в езерото и идеята да преподавам испански се затвърди, но при евентуален арест нямаше да ми е от помощ.
Еквадорците определено не са атлети и тези хора наистина страшно се озориха на връщане по този половинчасов лек наклон. Все пак се добрахме до колата и потеглихме нанякъде. Отново не разбирах къде ме карат, но вече знаех, че ми мислят доброто. След малко спряхме и пред мен се ширна страхотен каньон! Беше много красиво и за тяхна радост нямаше катерене или слизане, а само излязохме от колата, снимахме се и потеглихме.
Прибрахме се и беше време да се сбогувам с тях, защото баш домакините ми се бяха върнали и ме очакваха. Върнах се обратно в „мегаполиса“, в който щях да живея през следващите месеци. Отново се озовах пред китайския ресторант и Алина се втурна да ме посреща. Старецът продължаваше да седи на същото столче от миналия ден и впоследствие установих, че така и не го видях в друга поза до края на престоя си в това градче.
В този момент дойде Карлос, моят домакин и ме заведе в дворче отстрани, откъдето по външна стълба се изкачих на втория етаж над ресторанта и влязох в просторен апартамент. Подът беше теракотен, а холът беше огромен. Имаше барплот и хубави мебели и още 4 спални!
Оказа се, че хората бяха средно заможни и благодарих на късмета си, че щях да остана при това семейство, а не в някоя ламаринена колиба с пръст. По-късно разбрах, че огромна част от доброволците ги беше сполетял именно такъв НЕкъсмет и се чуха дори истории за немкиня, която всяка вечер спяла с 4 кокошки, докато една вечер си легнала с 3, защото домакините ѝ били сготвили едната.
Впоследствие сама се уверих как живееха другите, след като гостувах на различни хора, чиито легла наистина бяха върху калта, а стените на къщите им не стигаха ламаринения покрив. Последното, което е масова практика в тази страна, така и не можах да проумея, но смятам, че еквадорците пестят от материал. Почти във всеки дом само външните стени опират тавана, а вътрешните са с около половин метър по-къси и следователно чуваш всичко във всички помещения. Така едната доброволка Зои, която по-късно стана главен съмишленик в моите пътешествия, ми каза, че имала чувството, че всяка вечер си ляга със сина на хазяите ѝ. Спял в съседната стая и тя не само чувала хъркането му, ами и всяко негово обръщане в леглото и всяка негова въздишка. Сами се замислете какво се случва, като ходиш до тоалетна, защото баните не бяха изключение от общото правило. Аз бях направо щастливка, защото не само имах цели стени, но и собствена баня. Да, обаче нямах врата…(не врата на банята, а на стаята)! В продължение на месец всяка сутрин се будех от радио, телевизия, тракане на чинии и тенджери, сокоизстисквачки, миксери, еквадорски говор, който със сигурност се чуваше през 5 улици, а те го считаха за шепот и какво ли не. За капак на всичко над мен живееше един петел, който за мое щастие сготвиха по някое време. Установих го по нелеп начин, когато веднъж отидох да си налея вода в кухнята и го намерих обезглавен, но с пера и крака. Не съм плакала, защото беше вкусен, а и така покривът стана мой и вече спокойно се качвах горе с бира в ръка, за да съзерцавам залези и ширещите се какаови плантации.
В Еквадор няма керемиди и хората си държат къщите по плоча със стърчащи железа, в случай че решат да правят нов етаж. Там също простират, а очевидно гледат и петли, но най-вече многобройните чужденци пият бири.
”Врата – puerta” беше 16-тата дума, която научих и с тъга в очите всеки ден питах за нея. Домакините ми явно не бяха все пак толкова богати, защото ми казаха, че са в процес на събиране на пари за врати. Наистина не разбираха защо ми е толкова важно, понеже за еквадорците личното пространство е непознат термин и членовете на това семейство спокойно си нахлуваха от стая в стая и деляха всичко. Аз съответно измислях различни каскади, за да успея да се преоблека например, а за шума сутрин си закупих тапи (да знаете, че тапите в Еквадор се продават в железарията, а не в аптеката, но за по-сигурно ви съветвам да имате предварителна рисунка на тях, която аз впоследствие проимах, за да си спестите 2 дена обяснения и обикаляне).
Така лека полека започна животът ми в Еквадор, за който ще разказвам още, а когато един ден ми донесоха и монтираха вратата, аз дълго я съзерцавах и това и до ден днешен е най-хубавият подарък, който съм получавала…
“Е, не се случи точно така, но пък за сметка на това галих прасе” – хахахахаха, това е велико